Искаме ли наистина нещо да стане в България?

Напоследък България изобилства от предложения за разрешаване на политическата безпътица. Те целят най-вече едно - съставяне на правителство, за предпочитане устойчиво.

Предлагат се например изменения в избирателната система с предположението, че мажоритарната избирателна система ще доведе до преобладаващо мнозинство на някоя партия в Народното събрание (НС), която да излъчи правителство. Има също препоръки за свикване на Велико Народно Събрание и промяна на конституцията. Има и предложения за преминаване към президентска република, а една по-особена партия дори препоръча полупрезидентска република, каквото и да означава това.

Това няма да спаси България

Какво ще се получи, ако тези замисли бъдат осъществени? Най-общо казано - нищо. Целта няма да бъде постигната. Чрез такива промени България няма как да излезе от политическата безизходица, защото те не разрешават нито едно от същностните противоречия на българското общество.

Мажоритарната избирателна система например наистина ще доведе до мнозинство на партия, която да състави правителство. Резултатите от последните парламентарни избори показват, че това най-вероятно би била ГЕРБ (с нейното властово влияние по места). Това правителство обаче в никакъв случай няма да бъде устойчиво. Преди всичко - защото няма да бъде представително. Дори да има 70% мнозинство в НС, неговите депутати надали ще представят голям процент от българските граждани (имайки предвид избирателната активност).

Голяма е вероятността същата липса на представителност да се получи и при президентска република. Старите демокрации - Франция, Англия и САЩ - действително са приели мажоритарната система. Франция и САЩ са президентски републики, но непълната представителност в техните парламенти не е предпоставка за остри сблъсъци, доколкото това са правови държави, при които смяната на една власт с друга не води до съдбоносни промени или до непреодолими обществени противоречия. Съединените Щати напоследък бяха изключение, но решението на тамошните противоречия не може да се търси в мажоритарната избирателната система - която по-скоро ги подсилва, а в конституцията и правото.

И никак не е случайно това, че в основата на българските политически сблъсъци е стремежът, поне на част от обществото, България да се превърне в правова държава, като необходимо и неизбежно условие за измъкване от досегашния, неоспоримо корупционен политически модел.

Ключът към решението е другаде

И това измъкване няма да се случи чрез смяна на избирателната система, промяна в конституцията, преминаване към президентска, полупрезидентска или четвърт президентска република. То няма как да се случи без обществото да осъзнае, че съдебната реформа и правовата държава не са самоцел на обиграни юристи или користни политици, а необходимо и неизбежно условие за истински напредък.

Така че изборът не е между различните видове избирателни системи и различните форми на управление, още по-малко в хартиеното или машинното гласуване.

Изборът ще бъде между две основни нагласи в българското общество. Едната е нагласата на онези, които са се приспособили към досегашното управление. Онези, на които то е изгодно или които намират в него опора и сигурност. А също и на простодушните избиратели, които вярват, че Борисов може да смъкне цената на бензина, а Румен Радев може да влияе върху борсовите цени на газа. Онези, които искат нещо да стане, но при опасението, че може да стане нещо, решават, че е по-добре нищо да не става.

А от другата страна са онези, които се срамуват от това, че повече от десетилетие България е на последно място в Европа по всички възможни показатели. Онези, които не се примиряват с корупцията, които са готови да приемат опасностите и неизвестността на промените, за да може страната най-после да тръгне напред.

Така че изборите ще продължават, докато една от двете нагласи не вземе превес и докато най-накрая народът не реши дали наистина иска нещо да стане, въпреки че нещо може да стане, или е по-добре нищо да не става, защото може нещо да стане.

***
Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.