Този, който най-малко се стреми към властта, обикновено е най-достоен за нея. Това наблюдение е валидно, макар в различна степен, както за тоталитарните, така и за демократичните политически системи.
В „Пътят към робството“ (1944) Фридрих Хайек твърди, че по правило в тоталитаризма се издигат най-лошите. Хората, с които се заобикаля едноличният лидер, обвит в мантията на партията-държава, са инструменти на волята му, лишени от морални убеждения. Тоталитарното общество предлага много „работни места“ за подлеците, готови да шпионират и предадат дори най-близките си хора, както и за коравосърдечните.
И демокрациите са уязвими
Но Хайек предупреждава: и демокрациите не са имунизирани срещу лоши управници. Дори стари и високоразвити демокрации стават плячка на безцеремонни демагози. На много места се наблюдава и отдръпване на гражданите от политическия процес.
А какво да кажем за новоизлюпената демокрация в България, бившата членка на Варшавския договор, която е на прага на поредните избори?
Повече от три десетилетия след промените, влиянието на кадрите на ДС остава силно; политическата корупция е разпространена; съдебната система има тежки дефекти; медиите, призвани да помогнат за информиран избор, са силно зависими.
Сред партиите, които имат шанс да влязат в 49-ия парламент, има такива, които залагат на носталгията по стария строй. Има и съмнителен политически елит, подозиран в престъпления. Някои кремълски люде дори настояват да се откажем от членството в ЕС и НАТО.
Свободните избори са и отговорност
Въртим се в омагьосан кръг. Близо 60% от избирателите в България не си правят труда да отидат до урните, а после следват дежурни оплаквания: изборите произвеждали мъртвородени парламенти, неспособни да излъчат редовни правителства.
Свободните и честни избори – за разлика от фасадната демокрация в тоталитарните системи, която маскира всевластието на партийния апарат, дават възможност на гражданите да решават и да изпращат в коридорите на властта най-подготвените и достойните.
За да работи демокрацията обаче, е нужно хората да поемат и носят бремето на личната отговорност: най-малкото да гласуват. При наличие на 130 партии е абсурдно да се твърди, че няма избор. Политиката е борба за власт.
За да успееш в битката, трябва да се опираш както върху правилата и законите, създадени от човека в хода на цивилизацията, но и на качества като смелост и хитрост, твърди Макиавели, който смята че управникът е длъжен да притежава последните две. Оттук, според мен, следва, че най-принципните по-скоро по изключение биха се захванали с политиката като занаят, особено ако вече са намерили призванието си другаде.
Гражданска компетентност
Предизвикателството пред избирателите е двояко: не просто да отидат да гласуват (защото в противен случай абдикират от властта си), а да направят информиран избор – тоест да проявят гражданска компетентност.
Хората, по принцип обаче, съдят за другите главно с очите си – опират се върху повърхностни белези и качества, малцина вникват в същността.
Пропагандата също може да повлияе масивно в една или друга посока. Лекарство все пак има: образование и възпитание в универсални ценности. Случва ли се това обаче у нас? Опасявам се, че мъчителните уроци по демокрация ще продължат още години наред.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.