Отчаяните украинци, които не искат да се бият на фронта

Карпатите в Югозападна Украйна. Руски ракети и дронове тук прелитат съвсем рядко, но тъкмо насред тази природна идилия растящото напрежение сред украинците може да се почувства особено силно. Защото дори по тези места в Западна Украйна следите от войната се виждат навсякъде. Близо 900 дни след началото на руската война срещу Украйна умората в украинското общество е осезателна – дори в уж сигурните западни части на страната.

Всеки ден никнат нови гробове

Във военното гробище на Лвов вече има стотици гробове на украински войници, а почти всеки ден се появяват нови. Отчаяни мъже, които не искат да имат подобна съдба, се опитват да избягат през Карпатите в съседна Румъния. Крият се в горите и пресичат опасни реки. В някои случаи опитите за бягство завършват фатално. В едно населено място на границата между Украйна и Румъния срещаме мъже, чиято задача е да предотвратяват подобни бягства. Питаме ги дали проявяват разбиране за мъжете, които не искат да се бият на фронта.

„Всички се страхуваме. Но докато едни намират начин да преодолеят страха си и решават да изпълнят дълга си, други предпочитат да бягат. Защо едни могат да защитават страната, а други не?“, пита риторично Васил Максимюк от Украинската гранична защита.

Дилемата на Украйна е очевидна: държавата се нуждае от мъже, за да се защитава. И затяга законодателството за военната наборна служба. Това обаче поражда силно недоволство, което все повече разделя украинците. Граничарят критикува начина, по който сега се набират попълнения за армията: „Ако някой наистина изпитва смъртен страх от това да се бие, защо да го изпращаме на фронта, след като може да бъде полезен и в тила, например да се грижи за снабдяването на частите?“, пита Максимюк.

Граничарите изпълняват дълга си

И понеже това не се случва, граничарите сега имат много повече работа от преди. Максимюк и колегите му патрулират с обучени овчарски кучета из граничния регион, търсейки следи от бегълци. Нови огради, безпилотни самолети за наблюдение, допълнителен персонал и термокамери - Украйна е принудена да инвестира повече средства в защитата на стотиците километри от своята югозападна граница. Който от бегълците успее да стигне дотук, е почти успял – само няколко метра остават до румънската граница.

После изведнъж наблюдаваме мъж, който прерязва оградата от бодлива тел и побягва, но граничарите успяват да го спрат преди да се е прехвърлил на румънска територия. Мъжът остава спокоен, не се съпротивлява – може би, защото знае, че ще бъде глобен само за опит за преминаване на границата. На нашите въпроси за опита му за бягство обаче той отказва да отговори.

Граничарите просто изпълняват дълга си: „Не изпитвам нито гняв, нито радост“, казва Васил Максимюк, който се опитва да остане безразличен.

Военновременните закони ограничават някои от основните права, които са неприкосновени в мирно време. Докога едно демократично общество обаче може да търпи това положение?

Хората се спасяват както могат

Живописни села опустяват, страданието на хората нараства, а с него и разбирането, че не всички безропотно ще се подчинят, когато ги призоват в армията. „Всички от нашето село се записаха доброволци. Никой не изчака първо да го повикат. Но това беше в началото на войната. А сега хората се спасяват както могат“, казва за ДВ Любов Попович от едно погранично селце с 500 жители.

Десетки мъже, жители на селото, са вече на фронта – включително и тези, които имат семейства и деца. Четирима от тях са убити, много други са се върнали осакатени – кой без ръка, кой без крак. „Разбира се, че не искам да отстъпваме територии на Русия, но някак си всичко стигна до задънена улица. Хората умират ли умират, а резултат няма“, добавя Попович.

И наистина - всеки ден в Украйна погребват войници. Погребалните церемонии междувременно са се превърнали в рутина. Съчувствието на хората се усеща, те са единни в скръбта си. А също и в надеждата си за справедлив мир.