Турция: след катастрофата на века

Първият трус идва в 4:17 часа през нощта на 6 февруари. Хората са събудени от тътена на разрушителното земетресение. Нямат никакъв шанс да се скрият или да избягат навреме. Кошмарът продължава почти минута, след която за милиони хора в Турция вече нищо няма да е същото. Вторият трус срива хиляди сгради, които се превръщат в масови гробове.

Оттогава изминаха две седмици. Още ми е трудно да намеря думи, с които да опиша разрушенията, тъгата, гнева и отчаянието тук. Учих в Турция, в обичания от мен Истанбул. Работя тук като журналистка вече пет години. Тази страна и хората тук са моят втори дом.

Мъка, травма и отчаяние

Сестрата на Зюбейде Кахраман - Зейнеп, е спасена след повече от 100 часа под развалините на дома ѝ в Къръкхан. Следихме спасителната операция и споделихме радостта им късно вечерта. Зейнеп беше жива, когато я откараха в близката болница. Но не оцеля. Както и много други тук.

Сещам се и за Мейса Кайа и братовчед ѝ Аликан, чиято баба Айсел е в държавната болница в Искендерун, когато сградата се срива върху нея и други пациенти. Повече от седмица семейството прекарва пред руините, надявайки се на чудо. “Тя поддържаше семейството цяло, винаги беше там за нас”, казва ми Мейса, която не е спала от дни. “Дължим ѝ го - да я чакаме тук”. Чудото обаче не се случва. Бабата на Мейса е открита мъртва.

Антакия е неразпознаваема

Броят на загиналите след земетресението в Турция вече е повече от 41 хиляди души. Спасителите все още изваждат тела изпод руините. Хората продължават да чакат новини от близките си. Това е най-смъртоносното бедствие в модерната история на Турция - държава, която тази година празнува стотната си годишнина. Но на никого не му е до празненства.

Цели градове са сринати и вече са неразпознаваеми. Например Антакия - популярна с богатото си културно наследство, добрата си кухня, топлите си хора. В Античността е наричана Антиохия и е важна точка по "Пътя на коприната". От античния град с многовековните си джамии, църкви, синагоги сега са останали само развалини. Трудно се диша от прах.

Много улици още са непроходими. Според изчисленията 70% от града е унищожен. Но никой не знае с точност. Никой не знае и колко още хора са затрупани под падналите сгради. Стотици хиляди са евакуирани и настанени в палаткови лагери. Антакия е призрачен град.

Вторичните трусове продължават - вече са над 6000. И ние ги усещаме. “Стойте далеч от сградите”, викат ни от гражданската защита, докато снимаме как хората се опитват да съберат каквото е останало от жилищата им. Опасността не е преминала. Всички тук го знаят и именно затова остават в палатковите лагери. Защото се страхуват.

Между гняв и тъга

Турските власти казват, че са изпратили 400 хиляди палатки в региона. Поставени са и жилищни контейнери. Пристигат храни, дрехи, топли одеяла, хигиенни продукти. Десетки държави помагат. И въпреки всичко - две седмици по-късно още има хора, които спят на улицата около огньове или в колите си.

Хуманитарната криза разтърси цялата страна. Десетки хиляди доброволци от Истанбул, Измир, Анкара и други градове пристигнаха, за да помагат. Готвят топла храна, помагат в спасителните акции, играят си с децата, останали без дом. Солидарността и саможертвата на толкова много хора в Турция е необикновена. Във времена на нужда, хората се подкрепят - това е обнадеждаващо. Но въпреки това оставам с впечатлението, че не е достатъчно.

Турският президент Реджеп Ердоган обеща бърза реконструкция в засегнатите от земетресението райони. Нови апартаменти, нови градове, нови животи. Но толкова много хора загинаха, а спомени останаха погребани. “Нищо не може да ги замени”, казват мнозина. И се питат как изобщо се стигна до такова опустошително бедствие. Защо цели блокове се срутиха като къщи от карти? Кой е строил незаконно? Защо десетките хиляди сгради не са били построени, така че да издържат на земетресение?

Заплахата е била ясна. Кой е отвърнал глава от нея, когато е трябвало да бъдат налагани правилата за безопасно строителство? Все въпроси, които имат нужда от отговори. Местните власти и турското правителство трябва да ги предоставят.

Надежда за ново начало

Сещам се за Рабиа и Гюл - две момичета, с които се запознах в покрайнините на Кахраманмараш. Играхме заедно в двора на училището им, който сега е спешен център. Доброволците ги разсейват, приготвят им топла храна и им предоставят поне малко спокойствие. Рабиа обича футбола, разказва ми тя, както и баща ѝ да ѝ готви. Много от децата тук изглежда не разбират какво се е случило. Трудно е и за възрастните. “Искаме да се върнем на училище”, казват момичетата през смях, когато топката почти ги уцелва. Никой не знае какво предстои. Никой не посмява да мисли за това.

Отразявала съм конфликти и от други кризисни точки. Виждала съм как раните зарастват. Животът е възможен отново там, където е имало само отчаяние. Надеждата не е напразна. Реконструкцията на този регион ще е начинанието на века. Аз ще го наблюдавам като журналистка. И ще се надявам, че Рабиа и Гюл, Зюбейде и Мейса, както и стотиците други, чиито истории не сме могли да опишем, ще получат своето ново начало. Там, където сега има само развалини и сълзи.

Вижте още по темата тук: