Едва ли парламентарната победа на прокремълската Австрийска партия на свободата ще окаже електорално влияние върху българската "Възраждане". Но изненадата от победата на крайната десница в Австрия може да фокусира политическите гледни точки за това какво е мислимо да се случи у нас. В навечерието на предизборната ни кампания една социологическа агенция даде второ място на партията на Костадин Костадинов. Засега изглежда немислимо той да постигне успеха на Херберт Кикъл, но и неизвестните у нас са твърде много и хоризонтът на мислимото става тревожно широк.
Много неизвестни на изборите на 27 октомври
Първо, не е ясна каква ще е избирателната активност. Социолози и политолози не изключват тя да падне под тази на предишните избори, но и не е ясно дали и къде може да се концентрира протестен вот. Неизвестно е колко партии ще влязат в парламента – може да са седем, а може и девет, според различни очаквания на изследователите. Не е ясно и какво ще е съотношението между двете ДПС-та. Впрочем, социологическите сондажи по отношение точно на този вот са твърде условни, защото никой не може да гарантира адекватност на извадките и на декларативните нагласи сред този довчера монолитен електорат, нито какъв ще е делът на купения и контролиран вот.
Съмнителен е и отказът в последния момент от участие в изборите на редица партии, които, дори да не влязат в парламента, биха получили над 1%, който е достатъчен за субсидия – дали пък някой не ги откупува срещу неучастие? Не знаем и дали купеният вот не се концентрира на едно място, така че стабилният в сондажите дял на най-голямата формация да се окаже накрая по-малък, защото е протекла концентрация на пазара на гласове само към един нов политически център с много финансови възможности и амбиция за игра вабанк.
Второ, не е ясно дали заплахата от „Възраждане“ ще мобилизира срещу нея избиратели от други партии. Но за това трябва първо идеологически застрашените партийни централи да поставят тази заплаха като акцент в предизборната си кампания. Такива се очертава да са формациите предимно в дясноцентристкия и прозападен политически спектър – ГЕРБ и ПП-ДБ. Но дори и да се усетят, те едва ли ще имат достатъчно време да разгърнат този акцент като сериозно мобилизационно средство до вота. А и от ГЕРБ това се очаква най-малко, доколкото Бойко Борисов последователно държи почтителна, но не конфронтационна дистанция към „Възраждане“ – едно, защото значителна част и от неговите избиратели не са толкова антируски настроени - и второ, защото няколко пъти остава в изолация като победител на избори и има нужда от поле за тактически маневри. В ляво пък конфронтация с по-силна формация на един и същи проруски терен би била самоубийствена за и без това неслучващия се за пореден път опит за сериозно ляво обединение.
Заплахата като оръжие за електорална мобилизация
Единствено за ПП-ДБ има шанс да намерят в предизборната кампания мобилизационен коз сред избирателите си срещу заплаха, която застрашава не само геополитическата ориентация на страната, но и основни човешки права – особено след похода на „Възраждане“ срещу т.нар. чуждестранни агенти и срещу т.нар. пропаганда в училище на нетрадиционна сексуална ориентация. С тях партията на Костадинов изгради своя предизборен плацдарм, а ПП-ДБ не отговориха със системна решителност и енергия – с такава се нагърбиха отделни техни представители.
Въпреки това от евентуалното много успешно представяне на „Възраждане“ на изборите може да има и положителен ефект за нейните опоненти. И той изглежда може да се капитализира едва след изборите – особено ако президентските избори в САЩ бъдат спечелени от Камала Харис. Тогава „Възраждане“ може да изиграе онази роля на евроатлантическо лепило за ГЕРБ, ПП-ДБ, ДПС-Доган и ИТН, което изиграха президентът Радев и войната срещу Украйна за парламентарното мнозинство на ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС при т.нар. сглобка.
Равно отдалеченият премиер с легитимността на сегашния?
Защото идеята за равно отдалечен премиер със собствен авторитет във варианта на ПП-ДБ (но и на БСП) е неубедителен не само предизборно, но и следизборно. Подобно временно и с неясна политическа отговорност управление трудно може да има по-голям обществен авторитет и времеви хоризонт от това на сегашния служебен кабинет, който след промените в конституцията също е на парламента или на някаква невидима част от него. А сега една нова управленска сглобка отново „срещу по-голямата заплаха“, както след служебните управления на президента Радев и инвазията в Украйна, макар и по-слабо, може да получи някаква ценностна легитимация. За разлика от твърде хлабавата сглобка на „равно отдалечения премиер“, основаваща се единствено на това да няма веднага осми поред избори.
Дилемата евроатлантизъм или антикорупция
Разбира се, поредната сглобка ще е поредно отлагане на решаването на голямата дилема, която е в основата на политическата криза – антикорупция или евроатлантизъм. Защото в крайна сметка тя зависи от ПП-ДБ, които неизменно са изправени преди избора – или си евроатлантик заедно с ГЕРБ и ДПС и оставяш антикорупцията на втори план, или си антикорупционер с „Възраждане“ (понеже досега не са управлявали), но тогава свиваш евроатлантическите перки.
Най-трудно се оказва да решиш уравнение с тези две известни. Тогава логичното обяснение е, че или нямаш смелостта и уменията да го направиш – затова търсиш сглобки (кабинетът Денков-Габриел) и квази сглобки (равно отдалечен премиер със собствен авторитет), или се надяваш на сгоден случай (войната в Украйна, заплахата „Възраждане“), който сам да снеме противоречието на уравнението поне за известно време. Или пък у нас няма критична маса избиратели (но и партии, които да ги консолидират), които могат да приемат поетапно решение на дилемата, подобно на френските избиратели, които се съюзяват с опоненти срещу по-опасни противници – както за последно се случи на парламентарния вот през юли срещу крайната десница на Льо Пен и Бардела.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.