Русия и и съседите
9 април 2015Това казва Герт Кьонен във втората част на разговора си с Александър Андреев. В него германският историк коментира тежките травми на Русия и фиксациите на Владимир Путин, политиката на Кремъл към Източна Европа, включително България.
ДВ: Ако целта на Путин е да поправи „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век”, тогава къде се вписват балтийските държави в плановете му? По времето на СССР те бяха важна част от стратегията на Москва, а днес членуват вече в НАТО.
ГК: Тази формулировка „най-голямата геополитическа катастрофа” си е чиста автохипноза на сегашната власт в Русия, която всъщност просто продължава фаталната политика на самозатваряне и конфронтация, довели в голяма степен до колапса на стария СССР. Всичките тези претоплени „геостратегически” игрички, в които малките балтийски републики внезапно се оказват от някакво велико стратегическо значение за Русия или за нейните противници, вместо да бъдат просто малки, отворени към света и потенциално добронамерени съседи, са някакво абсурдно изкривяване на перспективата. След като Сталин ги анексира през 1940 година (точно както Москва сега анексира Крим), тези държавици едва през 1991 година отново получиха независимост и наистина влязоха в НАТО. В тях обаче и досега няма нито бази на НАТО, нито натовски войски. Пита се в крайна сметка: защо Русия непрекъснато предизвиква у съседите си страх и недоверие, а почти никога приятелство и симпатия? Това важи включително за най-близките ѝ съюзници – Беларус и Казахстан. Този въпрос съдържа отговора в себе си: защото онова, което се случи на Украйна, утре може да се случи и на тях.
Русия няма какво да предложи на източноевропейците
ДВ: А има ли опасност и за други страни от бившия Източен блок? Какви възможни (и сигурно различни) стратегии развиват за тези страни съветниците на Путин?
ГК: Лично аз не виждам някаква последователна стратегия на Кремъл. Просто непрекъснато се правят опити тук или там да се откърти по някоя керемида и да се привлекат на страната на Русия различни групи по интереси, партии, огорчени или носталгично настроени хора. Пък и Русия няма какво особено да предложи в замяна. Да, може да се подхвърли някаква примамка на политическите елити, може и да се припява литургията на православието – както се прави по адрес на Молдова, България, Сърбия или Гърция. Но Кремъл по никакъв начин не е в състояние, примерно, „да спаси” Гърция от фалит. Той дори не може трайно да я привлече в своята орбита. Ако има някакъв голям стратегически план, отвъд упоритите опити да се обединят всички територии с рускоезично население, то това е желанието ЕС да бъде подложен на сериозен изпитателен стрес и евентуално да бъде доведен до колапс. Например, ако мадам льо Пен, на която Москва дава пари и какви ли не аванси, бъде избрана за президент на Франция.
Правят се много интензивни опити да се изплете мрежа от стари левичари и нови десни групировки, платформи, медии и т.н., която ще поддържа Евразийската конструкция като контрапроект на трансатлантическата обвързаност на Европа. Като политика обаче тези опити са изцяло деструктивни, нещо повече – те са чиста шашмалогия.
ДВ: Пропагандна война, информационна война – и Вие пишете за тях в статиите си. На мен войнствената терминология не ми харесва, но встрани от това: нали във всяка война все пак има две страни?
ГК: Не, понякога войните се водят едностранно. Не виждам германците, европейците или американците да водят някаква „информационна война” през последните две години. Просто Путин си е заслужил критиките заради репресивната си вътрешна политика и заради бруталните си военни акции в Чечения и в Грузия. Та нали списание „Тайм” на два пъти го обявява за „Човек на годината”, та нали в Америка мнозина се възхищават от неговата (реална или измислена) сила като лидер. Всичко това всъщност означава, че на Запад той понякога минава дори за „модно явление”. Можете ли да си представите нещо подобно да се случи със западен лидер в руските медии?
Руската колекция от фобии и образи на врага
Терминът „информационна война” не е мой. Той се появи като елемент в плановете за „хибридна война” на руския Генерален щаб, според които тъкмо Западът водел хибридни и информационни военни действия срещу Русия. Към тях своето добавяли диверсията, атаките на ислямисти и фашисти, „цветните революции”, правозащитниците, хомосексуалните и т.н. Тъкмо срещу тези атаки Русия била принудена да води собствена офанзивна „информационна война”, включваща и целенасочена дезинформация.
Ще ме простите, обаче това е някаква налудничава колекция от фобии и образи на врага. Вашингтон се опитвал по коварен начин да подкопае основите на Велика Русия, да я обгради и притисне до стената, за да може накрая да я разпарчетоса и разграби (Сибир!). И Русия можела да се опази от разрухата единствено, ако се върне към уж изконните си ценности като нацията, семейството, общностния дух, боеспособността и пр. и ако в самоотбраната си се опре на „сънародниците” вътре и извън Руската федерация. Путин като обсебен говори за опасността от разпадане и разчленяване на Русия. Според мен това говори за вътрешна празнота и слабост, които обаче по никакъв начин не бива да ни радват, а тъкмо обратното. Ние трябва да се тревожим, защото той живее в някаква цялостна конструкция, състояща се от измислени врагове и конфликти, които непрекъснато трябва да бъдат активирани и да се поддържат. И още - защото Путин е вкарал страната си в такава спирала, в която демонстративната сила много бързо ще се превърне в ужасяваща слабост, но това ще доведе не до смекчаване, а до втвърдяване и радикализиране на репресията вътре в страната и на агресивната политика навън.
Русия = Путин
За съжаление, на Путин вътре в Русия вече никой не може да му противоречи. Ако не броим професионалните насъсквачи в медиите и марионетните партии, които непрекъснато ни демонстрират, че могат непрекъснато да изострят ситуацията, Русия вече говори с един-единствен глас: с гласа на Путин. Той смята да остане на власт до 2024 година. Това прави четвърт век – горе-долу колкото Сталин. Така че още дълго ще се занимаваме с него.
Герт Кьонен е историк и публицист, който се занимава с руско-германските отношения и с историята на комунизма.