Барак Обама и неговото президентско войнство

Той едва ли е избрал Хилари Клинтън заради външнополитическия й опит, защото още преди месеци отрече, че тя притежава такъв. Освен това между двамата имаше сериозни различия по същество. Вероятно липсата на достатъчно таланти в собствения лагер и прозрението, че би било разумно да привърже към Белия дом една потенциална смутителка, са накарали Обама да се реши на тази стъпка.

Това пък, че тя, която все още се смята за по-подходяща за главната роля, прие предложението, също има вероятно съвсем просто обяснение:

контактът с актьорите на световната сцена

е далеч по-интересен, отколкото кисненето в Сената без особени задачи. Подобен прагматизъм се долавя и в другите персонални решения на Обама. Оставането в Пентагона на втория и по-успешен министър на отбраната на Буш е знак за мъдра надпартийност и освен това облекчава бъдещия президент в иракската политика.

Гейтс ще се занимава с изтеглянето на американските войски с темпото, което той самият смята за правилно и в рамката на споразумението с правителството на Малики.

Съветникът по въпросите на националната сигурност Джоунс, бивш командващ войските на НАТО, ще се занимава вероятно с кризисното огнище в Близкия Изток, където би трябвало да се фокусира политиката на сигурност на Обама. Това назначение също е един добър знак.

Ляволибералният лагер не е очарован от тези три назначения. И наистина триото Клинтън, Гейтс, Джоунс представлява реал-политическо отрицание на предизборното обещание на Обама за "голяма промяна".

Впрочем в хода на кампанията той измести позицията си към центъра.Това е нещо съвсем нормално - това е кривата на политическо узряване на един човек, който стъпка по стъпка се доближава към центъра на властта, където скоро ще се окаже.
Правят се опити от биографиите на Обама, Клинтън и останалите да се извлекат заключения за световната политика на новата администрация. Подобни прогнози са донякъде забавни, не на последно място заради обещанието за "промяна". 

Очакванията по адрес на Обама

обаче надценяват дори неговите способности, пренебрегват вътрешните и външните ограничения и недовиждат един железен политически закон: всеки президент е бил изненадван от някаква криза. Едва след едно подобно предизвикателство изкристализира нещо като програма.

Не че липсват ориентировъчни точки: Обама иска отново да съчетае твърдата военна сила с нежната сила на дипломацията, изразява готовност да се вслушва в съюзниците на Америка, да спечели нови партньори.

Това звучи добре, но едва  практиката ще покаже дали реториката има съответствие в действителността и дали си струва усилията.

Съюзниците, партньорите и противниците на Америка би трябвало да се настроят за един нов тон в Белия дом. Но те не би трябвало да се чудят, ако по същество се окажат с повече континуитет между Обама и Буш, отколкото са се надявали и очаквали. Светът няма да бъде измислен наново. При всичката ни радост.