"Бащите" на българските села

Преди години в едно оживено и с добри възможности за развитие село, намиращо се близо до София, убиха кмета. Застреляха го в гръб. В двора му, посред овошките. Беше местен човек и всички го познаваха. Пенсиониран инженер от "Кремиковци", работлив и амбициозен в обществените дела и скромен в личните – не си построи нова мутробарокова къща, не яхна свръхскъп автомобил. Убийството му си остана неразкрито, дори не обрасна в догадки и слухове поради почтеността на убития. Местните хора и досега споменават с добро името на кмета. Приемат го един вид за мярка при всички избори.

Трудният делник на селския кмет

Да си селски кмет в България не е проста работа: не можеш да потънеш в анонимност, не можеш да се скриеш от отговорността, защото всички те познават. В малките общности освен това изискванията са не само от публичен, но и от роднинско-съседско-частен характер и затова няма мърдане. Споменавам тези факти, защото неслучайно фигурата на селския кмет е една от централните дори в българската художествена класика.

Днес времената са други и естествено фокусът на вниманието е различен. Умееш ли да работиш по европейски програми? Можеш ли да привлечеш инвестиции, да осъществиш инфраструктурни подобрения, да задържиш младите и да преосмислиш поминъка на хората? Разбира се, има значение и коя партия те подкрепя. Но все пак същественото е, че в голяма част от селата хората сякаш са оставени да съществуват в своеобразна предмодерност, в нищетата на социума и тежестта на преклонната си възраст. Казано другояче: има села с по десетина-двайсет окаяни в старостта си жители, лишени от местен фелдшер дори, подложени на набезите на освирепели от недоимък и липса на работа ромски общности. В такъв контекст кметуването е – или би трябвало да бъде - далеч повече от упражняване на административна власт. На тези места селският кмет се явява "баща и майка". Тъкмо с тази роля обаче мнозина се "заиграха" доста груба и се самопровъзгласиха за местни феодали.

Назад или напред към селото?

В разгара на тази предизборна битка за пореден път видяхме примери за всевъзможни злоупотреби: и с отдаването под аренда на земеделски земи, и с откровени схеми на кражбата им от собствениците, и с регистрации на огромни групи пришълци преди вота, и с организиране на масови екскурзии и бетониране на улици, и с налагане на почти "военизиран" ред. Несъмнено емблематична фигура на беззаконието си остава кметът на село Галиче - Ценко Чоков, който е несменяем от години.

Разбира се, тук трябва да отбележим, че не съществува просто и категорично обобщение за българското село и неговия кмет. В България има и напълно обезлюдени, и полуразпадащи се, но и оживени и процъфтяващи села, които могат да се превърнат в знакови примери за развитие. Неслучайно тенденцията за завръщане в селата вече е видима, налице са много амбициозни и мотивирани кандидати, които искат да променят тягостната картина. И дано междупартийните дрязги, купените гласове и апатичната леност на много от избирателите не им попречат в добрата кауза. Защото да си селски кмет в България никога не е било и няма да бъде лесна работа.