Безочието на новите феодали
2 декември 2011
В един малък текст на Карл Маркс от 1850 година се среща следната презрителна характеристика на най-големите банкери по онова време: "В начина си на работа, както и в удоволствията си финансовата аристокрация не е нищо друго освен прераждане на лумпения пролетариат на висотата на буржоазното общество". Това определение е отправна точка за есето на франкфуртския социолог Зигхард Некел, публикувано в списание Westend. Neue Zeitschrift für Sozialforschung.
Некел също е сътворил една запомняща се формулировка - визирайки днешния свят, той говори за "рефеодализирането на икономиката". Той има предвид възникването на една "съсловно привилегирована мениджърска класа", открояваща се с това, че за нея не е валиден повече принципът на постижението, че тя се отдава на едно "демонстративно потребление на лукс", разкъсвайки "всякакви социални връзки". "Рефеодализацията" намирала израз и в разпределението на "житейските шансове", в династичното онаследяване на привилегии. Така Некел стига до извода: "Като парадоксално следствие от това възниква един модерен капитализъм не само без, но и в опозиция на буржоазността".
Теорията за "тлъстите котараци"
Но точна ли е наистина формулата "рефеодализация"? Може ли феодализмът да помогне на капитализма да намери самия себе си? В икономическата наука действително съществува учение за съсловно привилегированата мениджърска класа, но без да се прибягва до предбуржоазния термин "аристокрация". То бе развито преди десетина години от американския учен Лушън Бебчук от Харвардския университет. Професор Бебчук пусна в обръщение своята теория, опакована в една много по-сочна формулировка - Fat Cat Theory; "тлъстите котараци", това е кастата на ръководните кадри на най-високо равнище, които взаимно си осигуряват привилегии върху гърба на нискостоящите и акционерите. Може да се каже, че това учение е идеологията, подхранваща движението Occupy.
Както "рефеодализацията", така и Fat Cat Theory предпоставят, че заплащането на мениджърите трябва да бъде обвързано с техните постижения за съответното предприятие. Вместо това, пише Некел, приходите на топ-мениджърите се ориентират по професионалния спорт и кино и поп звездите. "Буржоазният" принцип за постиженията се оказва просто "безпомощната вяра на пропадащата надолу средна класа".
Само че дали "постижение" е уместна категория в този случай? Не зависи ли заплащането на един мениджър от съвсем други критерии? Не, за меритокрация тук и дума не може да става. Този мащаб впрочем е невалиден и по отношение на обикновените работници. Въпреки разпространеното предубеждение, на тях им се плаща не за това, което вършат, а за това каква е ползата им за предприятието.
Старото чувство на неприязън
В подкрепа на аргументацията си Некел се позовава на една ранна работа на Юрген Хабермас - "Структурната промяна на обществеността" (1962). Хабермас пише, че към средата на 19 век буржоазната общественост била приватизирана от предприемачи, които се изстъпвали като аристократически патрони. Подобна "рефеодализация", смята Некел, сполита днес онази държава, която е принудена да се подчини на финансовата икономика, за да избегне фискалния срив. Първо, Некел не уточнява какво точно има предвид под "рефеодализация", и което е още по-важно - не дава отговор на въпроса възможно ли е изобщо феодализация и приватизация да бъдат едно и също.
Или казано по друг начин: думата "рефеодализация", така както я използва Зигхард Некел, реферира не към класическото понятие за феодализъм, а към онази карикатура на аристократите, която се среща често в радикално-демократичния печат на 19 и ранния 20 век. Тази дума живее от амбицията да съживи едно старо чувство на неприязън.