Белите петна в паметта на България

Този закъснял формален акт формално изпълни едно протоколно действие на политическа коректност така, както изисква приличието в семейството на европейските държави. Двайсет и две години след началото на т.н. българска демокрация 122-те гласа, подкрепили декларацията, заявяват един по-скоро символичен, отколкото същински протест срещу най-голямото престъпление в най-новата история на България, извършено от тоталитарния комунистически режим спрямо стотиците хиляди български мюсюлмани.

За много от тях, които заключиха завинаги къщите си и тръгнаха впрегнати в каруци на юг, двайсет и две години не е просто някакъв времеви отрязък, а истинска вечност, цяла епоха, бездна между живота преди и живота след това. Най-възрастните, онези, които натовариха заедно с вещите и спомените си, вече ги няма. На тях никой не каза: “Простете ни!”

За мълчаливите свидетели на насилствената асимилация на българските мюсюлмани, както и за участниците в онези позорни деяния, декларацията, приета от българския парламент, слага край на едно очаквано помирение между някакво вменявано, но неосъзнато чувство за вина и отсъствието на оценка за миналите събития.

Късно, много късно

Фактът, че този акт закъсня с двайсет и две години, сам по себе си е показателен за степените на търпимост, толерантност и свободомислие на хората, избирани да представляват народа в българския парламент. Впрочем, показателно е изказаното от Бойко Борисов преди четири години мнение, че не целите, а методите на “Възродителния процес” заслужават критика. След като човекът, който задава политическия тон на днешна България, и когото клонингите в българския политически елит имитират всеки ден, заявява открито, че не го притеснява асимилационната политика на тоталитарния режим, какво значение има един закъснял документ, приет със 122 гласа “за”, нито един “против” и трима "въздържал се"?

Двайсет и две години след началото на т.н. “демокрация” няма нито един осъден за опитите за насилствена асимилация на българските мюсюлмани, нито за физическото унищожаване на 617 души, както свидетелстват архивите на МВР. Белите петна в паметта на България издават липсата на самочувствие, липсата на мъжество и липсата на критичен прочит за случилото се “вчера”.

За всичко това свидетелите, документите и очевидците мълчат...

Автор: Е. Барух; Редактор: А. Андреев