Божествен вожд за световния пролетариат

И боговете били смъртни - подобна мисъл трябва да е споходила умовете на многобройните верноподаници на Сталин, когато през март 1953 г. "бащицата на народите", обожествяваният вожд умира след инфаркт. Спомени на очевидци сочат, че мнозина в тогавашния Съветски съюз са приели смъртта му като опустошителна катастрофа, едва ли не като някакъв Апокалипсис. В съзнанието на верноподаниците му той е бил дотогава - точно като боговете - безсмъртен; дотолкова са били свикнали с вездесъщието на всемогъщия, че изобщо не са могли да си представят света без него.

Неговата дума е била закон, неговата личност - олицетворение на новия ред. Но как става така, че точно в комунистическия Съветски съюз се случва именно онова, което спасителният план на марксизма по никакъв начин не предвижда? Как се стига до култа, как се свързва обожествяването на една личност с  колективизма и с  "движещата сила на историята", в чието име болшевиките вземат властта? Известният историк Ян Плампър дава ясни и убедителни отговори на тези въпроси в книгата си "The Stalin Cult" ("Култът към Сталин"), публикувана неотдавна в Yale University Press.

Хитрината на "нескромната скромност"

Подобно на всички култове към личността през 20 век, и култът към Сталин трябва да се разглежда като възможност на модерното време, смята Плампър. Без сакрализацията на човека, без идеята за суверенния народ и без техническите средства за мобилизиране на масите култът би останал просто претенция без ефект. За какво им е бил обаче на болшевиките култът към вожда? Плампър не дава еднозначен отговор на този въпрос, но обяснява как се поражда и развива култът.

Обожествяването започва още през 1929 г., когато редакцията на "Правда" използва 50-тия рожден ден на Сталин като повод за пищна инсценировка на превъзнасянето му. Самият Сталин не само желае култа към неговата личност, а и го контролира. Нито един портрет на вожда не бива да се публикува без неговото лично одобрение. Плампър отбелязва, че Сталин поощрява един вид "нескромна скромност": публично диктаторът иронизира възхваляването на неговата личност, зад закрити врата я насърчава. Секретарят му дава наставления на фотографи, художници и редактори какви да са точно портретите и как да се ретушират, ако трябва.

Вождът-слънце

Постепенно се налага каноническият образ на вожда като център на една империална господстваща система. Докато Ленин бива представян динамично, в революционна поза, Сталин е статичният полюс и центърът, който излъчва всемогъщество и сила. Както и да бъде представян - било като "бащицата на народите", било като приятел на децата или като вожд на световния пролетариат, - той неизменно е в центъра, всички останали са само фон. За съзерцателя на съответния портрет Сталин се превръща в бляскаво средоточие на всичко. Обкръжението на вожда, пише Плампър, подържа тесни връзки и дава детайлни инструкции на художниците как да рисуват култовите картини.

Пропаганда и оцеляване

Култът към Сталин може да се разгръща само в едно затворено общество, в което няма алтернативни източници на информация. В такова общество никой не може да говори за Сталин другояче, освен в модуса на възхищението. Плампър цитира в книгата си думи на ентусиазирани поклонници, които разказват за Сталин така, сякаш култът към него е завладял и душите, и телата им. Как обаче биха говорили преследваните, измъчваните, затваряните, стигматизираните? Какво биха казали за онзи, който изглежда на портретите като божествено същество? Не можем да знаем това, защото пропагандната машина не е позволявала по никакъв начин да се чуе гласа на тези хора.

Но защо режимът е използвал терор и насилие, след като култът е предизвиквал одобрение и без видима принуда? Властта на сталинистката диктатура се гради на способността й да кара хората публично да изразяват като истина онова, зад което всеки съзира всъщност лъжата, заключава Ян Плампър. Общественото признаване на диктатурата не е нищо друго, освен стратегия на оцеляване, която не може да ни каже нищо за истинската вяра на хората.

Jan Plamper: The Stalin Cult. Yale University Press, New Haven 2012

АГ, ДПА, ФАЦ, Б. Рачева/ Редактор: М. Илчева