България: доноси, завист и омраза

Укриването на данъци от векове е най-популярната дисциплина в надхитрянето между капитала и държавата. Макар че напредва бързо, България все още е сред аматьорите в този рафиниран спорт. Просто в централизираната държавна икономика до 1989 г. проблемът практически не съществуваше – освен за малцината частници, които въпреки финансовите репресии на властта все пак успяваха да заделят по нещичко и за себе си.

Навремето с тази незначителна групичка „капиталисти”, обикновено дребни занаятчии и хора със свободни професии, се занимаваше цяла армия от данъчни инспектори, „стопанската” милиция и естествено - тайните служби с огромния си доноснически апарат. Днес нещата не са много по-различни, само дето доносите вече не се подават на ухо на кварталния милиционерски отговорник или като неграмотно написани анонимки до ОФ-то, а се съобщават открито по телефоните на Информационния център на данъчното ведомство.

Ало, ало, две шишарки три листа...

Там, според публикации в печата, всекидневно няколко десетки уж загрижени за фиска на държавата граждани информирали властите за нечии укрити данъци, фалшиви декларации, финансови нарушения и злоупотреби, а информаторите дори си съобщавали имената. При проверките обаче се оказвало, че повечето „осведомители” съвсем не се вълнували от попълване на дупките в държавния бюджет, а били ръководени от лична неприязън към накиснатите.

Сред тях имало отмъстителни съпруги, които не могат да се примирят със солидните месечни суми, изплащани от съпруга им на любовницата, уж „консултантка” в неговата фирма. Имало и закъсали наематели, които топят хазяите си за недекларирани наеми, завистливи съседи, понасящи трудно факта, че на жалкия „клек-шоп” в съседното мазе алъш-веришът май потръгвал и... какви ли още не! А това удивително съвпада с разказите за първите следвоенни години, когато комунистическите служби били заливани не толкова с финансови, колкото с идеологически доноси, имащи за цел например да помогнат за получаване на допълнително помещение в комуналката, на няколко купона за храна и дрехи в повече, на софийско жителство, за по-бърза партийна кариера и други подобни придобивки!

Жилавите корени на тази „спонтанна” българска склонност към доносничество следва да се търсят в завистта и омразата, две от най-изпепеляващите и отблъскващи чувства, които изглежда са закодирани генетично в профила на нацията. Вярно, исторически българинът е бил принуден да завижда на всички и за всичко през дългите векове на чуждо владичество, и неслучайно Елин Пелин горчиво отбелязва, че „Ако и нашата страна роди някога гений, то той ще бъде само геният на завистта”. Но дори бегъл рейд из интернет-форумите днес ще покаже, че освен завист към образования, можещия, умния, нестандартно мислещия човек, съвременният българин изпитва към него и дълбока омраза.

„Любовна” история

Както социалният антрополог Харалан Александров точно констатира: „Нашият социален свят днес не е направен, за да живеем щастливо, а е скроен с омраза от тайните архитекти на българския преход - озлобени отломки от репресивния апарат на тоталитарния режим - и трайно носи отпечатъка на душевното разстройство на своите дизайнери”.

Тъкмо тази разяждаща като киселина омраза неусетно се просмуква в младите хора (мнозина открито наричат себе си „хейтъри”!) и формира тежката диагноза на едно линеещо демографски общество от асоциални индивиди в държава, която все по-слабо може да противодейства на престъпността и корупцията, в която се наблюдава тотално пренебрежение към институциите и все по-силна фрагментация на основните социални групи. А когато непрестанно натрупващата се омраза един ден започне да прелива в жажда за мъст, тогава много бързо понятия като демокрация, закони, плурализъм, свободна инициатива и тям подобни могат да се озоват на боклука и да настъпи непредвидимото.

... и музиката да свири!

Неслучайно впрочем изследвания на български лингвисти установяват, че в българския език съществуват около хиляда благопожелания и над три хиляди люти клетви. Което илюстрира съотношенията в Ботевата формула „силно да любим и мразим” и може би обяснява защо и днес телефоните на данъчната агенция продължават да загряват от доноси, зад които най-често прозира ненавистното шопско „Не е важно аз да съм добре, важното е Вуте да е зле!”.