България и Хитлеристка Германия - митове и истини

„Райхът и Царството. Германското присъствие в България 1933-1940 г.” - това е заглавието на обемното научно изследване на историка д-р Владимир Златарски, появило се тези дни на българския книжен пазар. Книгата проследява историята на българо-германските отношения след идването на Хитлер на власт до началото на Втората световна война - време на интензивни дипломатически, стопански, военни и културни връзки между двете страни, превърнали се в повод за възникването на редица идеологически митове в годините на комунизма.

С чиста съвест

„Митовете са част от историята и за съжаление много от тях се създават от победителите”, казва в интервю за Дойче Веле авторът на изследването д-р Владимир Златарски. Да вземем например твърдението, че между двете световни войни България е била в услуга на Третия Райх и е изпълнявала безропотно всичко, което Берлин ѝ нареждал. Това схващане е напълно невярно - документите сочат, че българската страна неотклонно е следвала своя интерес, изтъква д-р Златарски: „Правителствата, управлявали България през този период, могат да имат чиста съвест пред своя народ, тъй като те са съблюдавали основно българския интерес“, отбелязва историкът.

Той опровергава и твърденията за икономическото „заробване“ на България от Третия Райх. „Става дума за процес, в който две държави, намиращи се в стопанска изолация и тежка финансова криза след края на Първата световна война, намират начин да осъществят активна търговска дейност помежду си. Противно на разпространеното схващане, германците не са инвестирали безогледно в България - както при тях, така и в България през този период всичко е било подчинено на строгия стопански интерес. Дори повече: към края на 30-те години Германия не е била в състояние да поеме количествата внос, предлагани от България, поради което Царството започва да трупа значително положително търговско салдо, което по-късно се превръща в проблем между двете страни. Търговско или стопанско заробване не е имало и това ясно личи от публикуваните в книгата документи”, категоричен е д-р Златарски.

Историкът уточнява, че в годините на Втората световна война Райхът е възприемал България като свой важен съюзник, не на последно място заради ролята ѝ на доставчик на храни и материали. „От архивните документи става ясно, че от българска страна не е имало такова желание за сътрудничество с Хитлер, каквото са демонстрирали Словакия или Румъния например. Българските правителства са съблюдавали националния интерес и са се опитвали да го отстояват - доколкото това е било възможно. Наистина, в крайната фаза на войната това става изключително трудно, но дори в този период България не е разглеждана като стопански придатък или сателит на Третия Райх“, отбелязва д-р Златарски.

Проф. Димитър Луджев, научен редактор на изследването, твърди на свой ред, че „книгата опровергава наслоената представа за зависимостта на българските политически елити от нацистка Германия. Независимо от интензивните икономически и военни връзки, до самото начало на военните действия българската политика остава независима и това се дължи както на управленските умения на цар Борис Трети, така и на тогавашния български политически елит. Този елит съвсем не е бил така продажен, както се твърдеше досега. Той много внимателно и балансирано се е стремял да отстоява българските национални интереси“, посочва проф. Луджев.

През очите на съвременниците

Историческите събития трябва да бъдат тълкувани неутрално. И трябва да се разглеждат и през очите на хората, които са живяли в съответната епоха, убеден е д-р Златарски. „Днес за нас е лесно да съдим, знаейки какво точно се е случило. Но съвременниците са имали различен поглед върху събитията и аз бих желал това да е едно от посланията на моята книга - да разглеждаме миналото не само от гледна точка на настоящето, но и през очите на хората, които са живяли в това минало. Защото в много от случаите тези хора са били основните потърпевши от решенията, които самите те са взимали”, заключава историкът.