България - по стъпките на Туркменистан

Коментар от Евгений Дайнов:

Не знам какъв часовник цъка в главите на управляващите, но е видно с просто око, че режимът в България като че ли е тръгнал да прави опасен завой. Офанзивата е по всички фронтове, но поне засега се натъква на съпротива. Един от тези фронтове обаче не ангажира достатъчно общественото внимание и минава някак между другото: атаката срещу партиите. Отнемането на субсидията и тласкането на партиите в обятията на корпулентните преследва точно тази цел - да ликвидира самата възможност да има партии. И всички да станат като ГЕРБ и ДПС, за които човек може да остане с впечатлението, че са представители не на общия интерес, а на частни интереси, които на всичко отгоре противоречат на общия.

Какво ми казаха в Туркменистан

Българите не обръщат достатъчно внимание на този въпрос, понеже още не са намерили отговор на друг: защо трябва да има партии. А че не са намерили отговор точно на този въпрос означава, че са особено силно изложени на риска да заживеят в диктатура.

Преди десетина години бях наблюдател на изборите за нов президент в Туркменистан. Сапармурат Туркменбаши Велики беше умрял, та трябваше на негово място да бъде избран Гурбангули Бердимухамедов. Изразих пред местните учудването си, че нямат дори онези бутафорни партии, които съседни управленци като Ислам Каримов развъждаха за пред чужденците. „За какво са ни партии? Защо да се делим?” - гласеше техният отговор. „Ние сме малък народ, естествени граници - реки, планини - нямаме, освен към юг. Всичко е отворена пустиня. Заобиколени сме от по-големи народи. И всеки път, когато се оказваме разделени, те идват и ни завладяват. Защо тогава да се делим?”

Тогава не намерих какво да им кажа. Отговорът ми се яви доста по-късно, когато при нас започна да се оформя сегашният режим. Та отговорът е следният: ако някъде няма партии, това означава, че хората не спорят помежду си за собственото си бъдеще. Защото партиите - това са позиции в подобен спор. Излизат пред публиката, а тя избира между проекти за своето бъдеще.

Какъв тип хора обаче са онези, които спорят помежду си? Това са, първо и най-важно, свободни хора. Нямат господар и следователно сами решават какво да правят. И влизат в спор помежду си, защото, второ, са равни. След като никой няма господар на главата си, никой никому не дължи подчинение. И стигат до общо решение чрез спор и последващо съгласие. Или чрез спор и последваща консултация с цялото население коя позиция в спора му харесва повече.

Липсата на партии обаче означава и липса на спор. А щом няма спор, значи тази територия не е обитавана от свободни и равни помежду си хора. Обитавана е от някакви крепостни или роби, които правят онова, което им нареждат господарите. От спор просто няма нужда.

Както правят в Туркменистан

Това, разбира се, има цена: пълната липса на развитие. Защото там, където няма спорове, не се раждат нови идеи. А там, където няма нови идеи, няма развитие. Времето е спряло и всички живеят като предците си. Както правят в Туркменистан.

Нещо повече. Там, където няма спорове, няма и наука, изкуство, музика, медии. Няма дори елементарна грамотност. Защо ти е да четеш и пишеш, след като не взимаш сам решенията си?

Българските партии, които към момента са парламентарно представени, изглеждат като (роднински) групи по интереси. Да, това не бива да е така, защото предназначението им е друго. Но атаката срещу тях, водена от съюза ГЕРБ-ДПС, е много вредна, тъй като има за цел никога в бъдеще да не могат да се появят истински, полезни за обществото партии.

Ако българите се примирят с атаката срещу партиите им, това ще е сигнал, че не искат да са свободни, нито пък равни. Че не искат да имат права. Че нямат никакво намерение да се развиват. Харесва им това, което имат сега. И искат така да остане завинаги. Както правят в Туркменистан.