България - страна на зрелищата

Коментар от проф. Ивайло Дичев:

След безметежното лято политическият сезон започна с криминална серия, разнообразявана тук-там от лайфстайл, исторически възстановки и подновен интерес към богинята Бастет, която Людмила Живкова издирвала в Странджа.

Вече половин месец новините започват с трагедията в Своге, търсят се виновни, разчопля се мъката на близките. Междувременно много хора се биха на пътя, а една кола дори внезапно потъна в строителен изкоп в „Овча купел“. Откриха неизвестна никому фабрика за цигари в Карнобат, подгониха няколко известни на всички босове на сенчест бизнес, 17-ти мъж уби жена си, а г-жа Иванчева отново и отново отчаяно показва на камерите окованите си ръце.

С една дума: сезонът започва интересно, както подобава на всяко добро риалити. Ще кажете - ами не трябва ли медиите да ни информират за всякакви инциденти? Трябва, разбира се, да не сме тук Китай, та да крием лошите новини?

България като криминална хроника

Работата е там, че произшествията са напуснали жълтата хроника и напълно са изместили политическия дебат. Ще реформираме значи държавата по повод отделни случаи, а не въз основа на статистики, анализи, принципи. Разбира се, че трябва да се накажат виновните за лошия асфалт на фаталния завой при Своге, но не е ли ясно от години какво е състоянието на пътищата ни? Не знаем ли всички, че в самия принцип на обществените поръчки има нещо сбъркано? Само че конкретният случай сякаш измести интереса от подобни „абстрактни“ теми и го насочи към оставките на министрите - един наистина достоен символичен акт, който обаче не решава структурния проблем. Много по-живописно е телевизиите да показват „от мястото на събитието“ болта на мантинелата, отколкото да обсъждат законодателството.

Разследванията срещу собственика на хотел „Маринела“ Ветко Арабаджиев и алкохолния бос Миню Стайков звучат, разбира се, обнадежаващо. Проблемът е, че обикновено при подобни събития „интересен“ е само анонсът - после постепенно губим нишката и когато се стигне до съдебен процес (ако изобщо), вече всичко сме забравили. Оттук и умереният оптимизъм, с който се приема поредният полицейски спектакъл - някои наблюдатели смятат например, че акцията е един вид артилерийска подготовка за избора на бъдещия главен прокурор и затова бързо ще затихне в неопределеност, както обикновено. Аз пък напразно очаквам най-после да се приеме някакво законодателство, което да въведе по-строг контрол над местната власт, злоупотребяваща вече години с принципа на местно самоуправление. (Защото звучи сюрреалистично в едно градче като Карнобат кметът да не знае за незаконна фабрика за цигари.) Превръщането на българските градове във феодални владения е видно за всички ни, няма защо да чакаме поредния скандал, за да се задействаме. Но медийните възмущения явно се продават по-добре, пък и вероятно тия кметове са много удобни за властта.

От дърветата не виждаме гората

Разбирам желанието на опозиционните сили да критикуват управляващите - Нинова дори ги нарече убийци. По всеки криминален повод се надигат недоволства в стил „така повече не може“, а когато има смърт, апокалиптичните настроения бързо стигат до кресчендо. Вероятно с подобни изблици е възможно да се свали правителството, но следващите управляващи едва ли ще се задържат дълго на власт, ако не заложат на сериозни управленски алтернативи, вместо на крайни емоции. Защото инциденти ще има и утре.

Има нещо опасно в това престъпления да се превръщат в зрелище. От дърветата не виждаме гората - тоест, отделният инцидент скрива тенденциите. Например: битовите убийства намаляват, но май се завръщат саморазправите между бизнесмени; не намалява и насилието над жени, за което лъжците от ВМРО и БСП щяха да дават алтернативи на Истанбулската конвенция. В същото време броят на убитите при катастрофи си остава двойно по-висок от средното за ЕС. Николай Колев-Босия опита да постави на преден план един от аспектите на проблема - корупцията при издаването на шофьорски книжки. Не би било лошо обществото да натиска управниците непрекъснато и предварващо, а не само когато криминалната хроника дава конкретен повод. Не би било лошо също така да получим закон, според който например едно физическо лице отговаря за всеки метър от пътищата, реагира на сигнали, ходи, проверява, а ако стане нещо - лежи.

Струва ми се освен това, че не е добре страданието, гневът и отчаянието на отделни хора да се поставят в центъра на общественото внимание. Всички сме наясно, че в случай на нещастие трябва да изслушаме приятеля си, да го утешим. Но медийното раздухване на всеки пореден ужас подкопава доверието ни в държавата, която обитаваме. А ако не вярваме, че от тази територия става държава, никога няма да излезем на улицата, за да протестираме срещу властта. Ще ги чакаме да си подават оставки, а после да не ги приемат...