"Българската граница е била крайно опасна"

Защо е толкова трудно да се посочи точния брой на източногерманските граждани, които са били убити при опитите си да избягат на Запад през България?

Кристофер Неринг: Защото няма централен указател. Вероятно и навремето не е имало такъв отчет. Досиетата са разпръснати и човек трябва дълго да се рови в тях. Възможно е на бял свят да излязат и нови случаи. Освен това българските власти години наред се опитват да публикуват колкото се може по-малко случаи за убийства по границите. През 1950-те и 1960-те години са предоставени много малко досиета или пък досиетата са били унищожени преди 1990 година. След промените отговорните в министерството на отбраната и вътрешното министерство нямат почти никакъв интерес да проверяват случаите и да ги класифицират. И най-надеждните цифри са само груби оценки, които обявиха министърът на отбраната и вътрешният министър през 1992 година. Те говорят за 339 убийства при опити за бягство от 1946 до 1985 година. Липсват данни за цели пет години до промяната.

Как са обосновани убийствата в досиетата?

Във всички досиета, които съм открил, действията са представени стандартно. Съществуват обикновено само две изречения, които са формулирани целенасочено така, че да пасват на официалната схема. Още от 1950-те години българският закон разрешава употребата на оръжие, когато някой се опитва да прекоси границата и оказва съпротива. И този аргумент се изтъква във всички досиета. След всяко убийство по границата военната прокуратура е поемала случая, но винаги е прекратявала разследването на базата на този закон, като е казвала, че действията на граничарите са били правомерни. В досиетата навсякъде пише, че нарушителят е оказал съпротива и не се е предал. И затова е бил убит.

В бившата ГДР дълго време се смята, че българската граница може да бъде преодоляна по-лесно, отколкото границата между Западна и Източна Германия. Как се обяснява това?

И аз съм си задавал този въпрос. Винаги, когато открито съм говорил по тази тема, гражданите, които по онова време са пътували до България, казват, че всичко е било устна пропаганда. Трудно да се каже откъде идва подобна мълва. В началото на 1960-те години в западногерманската преса излиза статия за българската граница, в която тази информация е опровергана. Всъщност е било фатално да се вярва, че българската граница може да се премине лесно. Още преди издигането на Берлинската стена българската граница е била охранявана много строго. Вероятно мълвата е възникнала благодарение на добрите отношения с местното население по време на отпуските. Създало се е впечатлението, че България е по-приятелски настроена от ГДР. Освен това граничните райони на са така гъсто населени. И хората са си мислели, че лесно могат да преминат границата. А това е опасна заблуда. Понякога дори смъртоносна заблуда.

Какво са знаели източногерманските власти и как е протичало принципно сътрудничеството между двете тайни служби

Връзките между двете тайни служби датират от началото на 1950-те години. Темата за бягството е много интересна е поради това, че в бившата ГДР започват да й обръщат внимание едва през лятото на 1962 година. Българската държавна сигурност (ДС) още през 1958 година моли ЩАЗИ да изпрати оперативни сътрудници в България. Българската ДС повтаря молбата си през 1961 година, и то преди издигането на стената през април. Източногерманските власти обаче реагират едва пред следващите години, когато зачестяват случаите на опити за бягство през България. До края на 1960-те години сътрудничеството между двете тайни служби постепенно става ефективно. За това говори и фактът, че от края на 1960-те години броят на успешните бягства през България намалява значително.

Първият обявен смъртен случай на източногермански гражданин на българската граница е от 1965 година. А последният - от 1989 година. Само няколко месеца преди падането на Берлинската стена на българската граница е застрелян 19-годишният Михаел Вебер. Какво става с телата на убитите хора?

До средата на 1970-те години българските граничари погребват телата на убитите на място. И изпращат кратко съобщение в ГДР. В средата на 1970-те години, когато ФРГ и ГДР за първи път сключват договори и международният натиск върху ГДР се засилва, българските власти започват да транспортират всеки труп от границата до София. И посолството на ГДР е трябвало да решава какво да стане с тялото на убития. Дали близките му могат да го видят, дали трябва да бъде прехвърлено в ГДР или не.

Бивши бегълци от ГДР говорят за колосални суми, които граничарите са получавали за всеки заловен беглец. Някои говорят за суми от порядъка на 1000 западногермански марки. Вярно ли е това?

Това би било толкова, колкото е получавал официално навремето българският вътрешен министър. Ако на граничарите са били давани такива суми, те биха стреляли по всичко, което се движи. Българската ДС е раздавала поощрения, но е действала и с наказания. При успешно залавяне или убийство на бегълци граничарите са получавали извънредна отпуска. Понякога са били награждавани с предметни подаръци. Ако обаче не са успели да застрелят беглеца, са били изпращани в карцера.

Днес, почти 30 години след падането на комунистическия режим, България все още трудно преодолава миналото си. Защо?

Това е много сложен въпрос, защото много българи са засегнати. Промяната в България протече много по-различно от тази в Германия. Политическият елит в България не бе заинтерсуван от преосмисляне на историята. Това се дължи до голяма степен и на факта, че много представители на старата ситема бяха активни политици и след промените през 1990-те години. От друга страна възниква въпросът: Какво би било изобщо възможно? Откъде да дойде тази 100-процентова промяна, както в ГДР, където насреща беше ФРГ със своите институции и кадри? Това не беше възможно в нито една друга страна. Присъединяването към ЕС беше един от най-големите фактори на промяната. И през последните десет години нещата се подобриха значително. Особено след като Комисията за досиетата започна своята работа в София.