Българските лапачи - малко, но големи

Коментар на Мирела Иванова:

Спомням си как по време на управлението на Филип Димитров водачите на градския транспорт, предвождани от профсъюзите, обявиха стачка, която парализира столицата. Спомням си как се прибирах пеш от центъра до квартал “Младост-ІІ”, но бях категорично на страната на правителството. Днес не зная на чия страна съм, честно казано. Слушам внимателно аргументите на министър Московски и мениджърите на БДЖ, но съм наясно и със стотиците човешки драми на протестиращите.

Уви, сигурна съм, че истината не е по средата, истината е, че железниците са фалирали, но не виновниците за фалита им ще платят цената. Големите разграбвачи отдавна са си устроили живота, наместили са се във високите му етажи, устроили са си алибита и сега гледат сеир с цинични усмивки.

След пицата - паницата на Дянков

Мисля, че правителството не греши с реформата, а с друго: с това, че не си поставя за задача да установи грандиозните кражби и източвания, и съсипии в държавната фирма през годините, не дава знак, че ще открие виновниците и ще ги предаде на прокуратурата, то просто поставя на масата фалита като свършен факт.

Но от кого е свършен? Как се е стигнало дотук? Няма ли подписи на предишни министри и високопоставени ръководители под десетките неизгодни договори, довели до задълженията в милиони и милиарди? Едва ли редовите машинисти, стрелочници и кондуктори, поизточвали по някой литър нафта, са преточили целия огромен ресурс на предприятието.

В едно телевизионно предаване финансовият министър се опита да обясни несвършващите протести и стачки с думите, че паницата е една, а лапачите са много. Дори да оставим настрана характерната агресивна арогантност на Дянков, пак не излизат сметките - защото лапачите в България не са много, те са малко, но големи, повечето можем да ги посочим поименно, обитават друг стандарт, самопровъзгласяват се за елит, живеят в кастовия си лукс от затворен тип и със самоувереността, че никога няма да им бъде потърсена отговорност за излапването на националния ресурс.

Каква я мислехме - каква стана

Стачкуващите железничари, като останалите българи, които дори не могат да съществуват от почтения си труд вече толкова години, са жертва на лапачите. Това не просто трябва да се каже ясно, а да се изкрещи високо - защото всички рестрикции, нови и нови дупки в затягащия се колан, кризи и мризи ги плащат именно те. 10-процентният данък общ доход, с чието запазване правителството толкова се самооблащава, уязвява и наказва всички българи, освен големите лапачи, например.

А примерите не са един и два, отгоре на всичкото са и очевадни - затова министър Дянков би трябвало поне да е смирен в изразните си средства, в почтителното си отношение към правото на своите сънародници да са недоволни. Има защо! Защото пак я добутахме до политическите и икономически страхове, до връзкарските зависимости и войнстващата посредственост, до обидните несвободи от времената на соца.