Българските спомени на Хавел

Разказва Георги Папакочев:

В деня, в който почина първият чешки президент, на уеб-страницата на Съюза на младите комунисти на Чехословакия се появи следният лозунг: „Празнувайте, хора! Умря врагът на народа Вацлав Хавел!”. В протоколно съболезнователно писмо българският държавен глава Георги Първанов нарече Хавел „интелектуалец, политик и държавник, посветил целия си съзнателен живот на борбата за демокрация”, а в свое послание премиерът Бойко Борисов благодари посмъртно на „великия европеец”, който „върна Източна Европа там, където й беше мястото”. Местните медии информираха формално за кончината на бившия чешки президент, а неколцина блогъри пуснаха в интернет откъси от негови книги и речи. И толкова.

Високомерието на старите комунисти

А само преди две десетилетия всичко беше доста по-различно. Още в началото на февруари 1991 г., през първите дни на поста „председател-президент” на България, Желю Желев заминава на официално посещение в тогавашната все още Чехословакия по покана на нейния нов президент Хавел. Година по-късно, през април 1992-ра, бившият чешки дисидент вече е в София, за да продължи размяната на демократичен опит и идеи с българските си колеги.

В интервю за Дойче веле първият демократично избран български президент Желю Желев се върна към един от първите си разговори с Вацлав Хавел в Прага: „Как се справяте с Вашите комунисти в България”, попитал Хавел. „Ами стараем се да се справяме някак”, отвърнал Желев. „А те как се държат?”, продължил с въпросите си домакинът. „Надменно се държат и се смеят на нашата демокрация, че нямала кадри, нямала опит, липсвали подготвени хора”. „О, позната история, въздъхнал Хавел, и у нас старите комунисти постоянно спекулират с това, че те знаят повече, че имат връзки и влияние върху важни личности на Запад...”

Възпитание и принципи

След разделянето на Чехословакия през 1992 година, София е сред първите, които признават създаването на Чешката република и веднага установява дипломатически отношения с нея. Удивителното е, че покойният вече някогашен чешки дисидент никога не е посещавал България официално като президент на Чешката република. Насрочената за края на септември 2001 негова визита в София е отложена след терористичните нападения в САЩ на 11 септември, а до края на своя президентски мандат през 2003 година Хавел не пожелава да дойде в страната. Защо?

Частичен отговор на този въпрос дава Петър Стоянов, вторият демократично избран български президент, управлявал от 1997 до 2002 година: „От многобройните приятелски и често неформални разговори с Хавел винаги са ме впечатлявали неговата чувствителност и възпитание. Просто той беше типичен представител на старата чешка интелигенция, от чиито среди произхождаше и неговото семейство. Независимо, че поради своето възпитание той не можеше да каже лоша дума за никого, Хавел отстояваше желязно принципите си по отношение на комунизма, на бившите комунисти, на техните дейци. Би било претенциозно да се изявявам като негов говорител и да обяснявам защо не дойде в България до края на мандата си през 2003 година, когато български президент вече беше сегашният държавен глава. Но струва ми се, че това е част от обяснението”, казва Петър Стоянов.

Думи, които се помнят

Аз самият също имам личен спомен от Вацлав Хавел. В навечерието на очакваната покана към България за влизане в НАТО, която трябваше да бъде отправена на срещата на върха на Алианса в Прага в края на 2002-ра, чешкият президент даде специално интервю за българските радиослушатели. Записът се състоя в кабинета на Хавел в Пражкия храд, а разговорът продължи на четири очи доста след изключването на касетофона.

Харизматичният чешки президент уважаваше българите въпреки участието им в комунистическата военна окупация през 1968-ма, пазеше топли чувства за своите приятели-демократи в страната и се радваше на свободните вече медии. За които по-късно написа: ”Безпристрастна информация, открит достъп до нея, както и свободата тя да бъде разпространявана и дискутирана, без журналистите да са изправени пред насилие, затвор или смъртни присъди, това беше нашата историческа позиция.”

Констатация на драматург, изстрадал дисидент и политик. И истински европейски демократ, чиито житейски и политически възгледи не бива да обрасват в бръшляна на забравата.