Българският остапбендеровски майтап

Колко хубаво би било – събуждаме се една сутрин и установяваме, че неусетно и безплатно вместо досегашните допотопни стадиони сме се сдобили с 4-5 нови - красиви, модерни, европейски. И от дълбока провинция София се превръща в кръстопът на световния футбол!

Да превърнем "пущинаците" в стадиони!

Първо въвеждаме акциз върху онлайн залаганията. После продаваме други три стадиона и терените около тях, отдавна превърнали се в „пущинаци”. Така събираме толкова много пари, че, „без да пипаме и един лев от парите на пенсионерите”, правим новите стадиони едновременно и бързо. Накрая ги прехвърляме безвъзмездно на футболните клубове, обяснява премиерът в поредното си интервю.

„Вие се шегувате!”, възкликва интервюиращият. "Да ви приличам на човек, който се шегува със сериозни неща?", отговаря му той. Идеята обаче е толкова пленително неприложима, че прилича по-скоро на остапбендеровски майтап.

„Специалистите доказват, че в интернет годишно се правят залагания за минимум 300-350 млн. евро. Може да се окажат и много повече, да даде Бог”, обяснява премиерът надеждите си за „футболния” акциз, превръщайки с присъщата си религиозност хазарта в богоугодно дело. Но според други специалисти ще е доста трудно да се обложат компании, опериращи на остров Ман или в Гибралтар, тъй че сумарният ефект може да се окаже нулев или по-скоро отрицателен.

По-същественото е обаче, че цялата схема противоречи на европейските и на българските закони, тъй като предвидените в нея прехвърляния на собственост и пари поне на три пъти биха представлявали недопустима държавна помощ за частни търговски дружества.

Страшно смешно или просто страшно?

И този път, както обикновено, когато премиерът говори сериозно за „сериозните неща”, на човек първо му става страшно смешно, а после – просто страшно. Страшен е дори само фактът, че той може да си помисли и да предложи на глас управляваната от него държава с публични средства да направи скъп подарък на един съмнително непрозрачен бизнес, чиято „продукция” не само не е „от първа необходимост”, но е и грозна, отблъскваща и неконкурентноспособна.

Всъщност това, което практикуват българските футболни клубове, има малко общо с истинския футбол – и като игра, която радва милиони, и като бизнес, чиято цел е да инвестира в тази игра, включително и в стадиони, за да печели от нея. Пет харизани стадиона няма да променят нещата.

Кой какво печели?

Защо тогава се лансира тази идея? Според някои става дума просто за поредните врели-некипели. Според други – за предизборен флирт със запалянковските маси. Според трети – цел са апетитните "пущинаци" в центъра на София. А може да са едновременно и трите.

Каквато и да е причината, ако допуснем, че нещо въобще трябва да се продава и подарява, със сигурност далеч по-смислено ще е да се инвестира не в частни стадиони, а например в частни болници, театри, училища или изследователски институти. А най-добре е държавата не да продава, а да инвестира в самите „пущинаци”. Именно това, а не подаръците за професионалния футболен бизнес, би било грижа за истинския спорт.

Премиерът обаче вижда бъдещето инак: "Ще разчистим едни пущинаци. Така ще решим два проблема едновременно - за стадионите и за пущинаците".

В действителност ефектът най-вероятно ще е друг. Че стадиони няма да има, няма да има. Но, като се ликвидират малкото останали места за спортуване, някои ще се уредят с терени за строителство на, примерно, нови молове. А за нас ще остане усещането, че живеем не в държава, а в „пущинак”, в който всичко е възможно.

Автор: Ясен Бояджиев, Редактор: Александър Андреев