Вече всеки познава заразен с коронавирус. Но те горят маски.

Преди две седмици написах, че загубилият легитимността си Бойко Борисов трудно ще управлява и едва ли ще може да наложи по-сериозни карантинни мерки, когато се наложи. Работата обаче се оказа по-заплетена: карантината се вписа в един политически танц, който сякаш отклонява битките за оставка в глуха символическа линия.

Позитиви за управляващите

Да припомним дуела на карантините, който премиерът май спечели като смирено легна болен (господ здраве да му дава!). Внуши ни се, че президентът се е поставил над законите и не е дал добър пример на гражданството, защото е намерил вратички да не се самоизолира. Горе усетиха позитивите на публичното карантиниране и редица управленци го последваха. Някой дори каза, че станало мода да бъдеш позитивен. Първо будиш съчувствие като страдащ, после героически преодоляваш болестта и накрая пак си начело: изиграха го и Джонсън, и Тръмп.

В България взеха да се чудят дали политиците да не бъдат официално причислени към сражаващите се на първа линия; надделя мнението, че макар да срещат смело вируса при многобройните си професионални контакти, те не могат да имат привилегии и ще страдат в карантина като обикновени хора, а това им донесе още един позитив (освен теста).

По цял свят се надига съпротива срещу мерките

Въвеждането на мерки под напора на шеметното увеличение на заразите и общоевропейския завой към затягане даде повод на критиците за мощно мърморене - защо разхлабиха мерките през лятото, как така изпуснахте медицинските сестри да емигрират. От друга страна новата ситуация роди и нова върволица от просители, за които да се правят изключения или пък да се дават помощи. А както знаем, тъкмо в щедрото откликване на такива прошения е тайната на Борисовото управление.

Но както вирусът и мерките срещу него са пан-национални, така и зараждащата се съпротива на карантинираните народи е глобална. От Германия до САЩ, от Полша до Аржентина гражданите започват да изразяват недоволствата си посредством отхвърляне на медицинските мерки. Ковид-умората се примесва с отчаянието, че вирусът се завърна въпреки всичките ни усилия - и се обръща в гняв срещу институциите, които не са успели да го победят. Бунят се свободолюбиви футболни фенове и симпатизанти на алтернативната крайна десница на Тръмп, Салвини или Болсонаро. Понеже нашите алт-райтъри днес са част от властта, в протестите се включват нови антисистемни сили - вярващи в конспиративни теории, любители на интернет-науката, борци срещу предполагаемата политическа коректност (в случая - медицинска?). Срещу маските в училищата например се вдигнаха същите организации, които въстанаха срещу стратегията за детето, която според тях щяла да позволи на норвежки гей-двойки да отвличат български деца за осиновяване.

Защо се стигна до горенето на маски?

Въпрос на време беше тази съпротива да се смеси с антиправителствените протести. Ритуално горене на предпазните маски вече е елемент от една глобална хореография, който почва да засенчва по популярност горенето на американското, израелското или напоследък френското знаме. Как се стигна до този жест, който отблъсква, например, хора като мен? На протеста, както и в обществото като цяло, има процент динайъри (бел. ред. "отричащи"), потребители на "алтернативни медии" и източници на информация. Някои от участниците пък съвсем рационално преценяват, че носенето на маски на открито е прекалено; други сами отговорно носят маски, но търпят акта на неносене от други лица, защото смятат, че той привлича симпатизанти към каузата за сваляне на правителството. За жалост има и много хора с тръмпианска политическа нагаса, за които общественият интерес е по-маловажен от личното удобство - те не вярват и в нуждата да правим нещо за глобалното затопляне, да плащаме данъци, да не пушим в заведения и тъй нататък. Аз лично не вярвам т.нар. Отровно трио да е организирало горене на маски, което все пак е доста по-неприятно действие от хвърлянето на яйца, защото застрашава идеята за солидарност и оттам обезсмисля самия протест. Но при един спонтанен изблик на недоволство трудно може да се предвидят всички емоции (пред парламента имаше едни, които твърдяха, че Путин е подменен, нали помните?).

Управниците се зарадваха от този вкусен медиен епизод. Верни агитатори като Вежди Рашидов побързаха да обвинят протеста за заразата, а горенето на маски беше противопоставено на всеотдайния труд на лекарите, чието здраве тези безотговорни хора застрашавали. Помните злополучната бесилка, която се появи на един уличен стълб и която месеци наред беше използвана като доказателство, че протестърите се канят да колят и бесят както комунистите на девети септември.

"Искам да дишам" 

Защо маската се оказа така удобна метафора, а не примерно дистанцията, ръкуването, дезинфектантите? "Искам да дишам" гласяха плакати, размахвани през септември пред Министерството на образованието. "Маските са не заради вируса, а за да ни затворят устата" припомняха казаното от покойния Милен Цветков. На другата страна: мисли за другия, пази лекаря, който вече изнемогва. За едните маската задушава, задържа вирусите, създава психически проблеми на децата ни. Другите с маските изглеждат съвестни и дисциплинирани; а сред тях изведнъж са се оказали и министрите, които до скоро сме смятали за връх на безотговорността... 

Не знам кой ще победи в тази битка на образи. С напредването на заразата вече няма човек, който да не познава болен, а скоро може би и за жалост ще кажем - починал. Най-добре все пак да оставим символите и да се съсредоточим върху собствено управленските решения. Как се подготвиха болниците за този втори удар? Колко системни са предприетите мерки? Имат ли доверие гражданите в институциите си? Къде отиват ресурсите?