В името на българите. Кои българи?

Въобще не Ви трябва да гледате предизборни дебати. Още по-малко пък да четете предизборни партийни програми. Случаят „Белене“ казва всичко. Едно нещастно сирийско семейство, избягало от войната, бе прогонено от група бабаити, които крещяха „Смърт на предателите!“ и „Да живее България!“, докато над тях се вееше руското знаме. После с открити и анонимни заплахи за убийство бе изгонен и приютилият семейството италиански католически свещеник. С мълчаливото съгласие и съучастие на цялото местно население и на всички държавни институции.

Срещу елементарната човещина

И как постъпиха партиите, устремили се в надпреварата за „народното доверие“? Несъгласие със станалото изразиха само две от тях, като става дума за партии, чиито шансове за изборен успех се оценяват от т.нар. социология като „безнадеждни“. Затова пък всички партии, за които се твърди, че със сигурност влизат в бъдещия парламент, отминаха случая с пълно мълчание - все едно нищо не е станало. Дали защото са съгласни и сами проповядват подобни идеи, или пък защото ги е страх открито да се противопоставят на организирано напомпаните страхове и на всенародния „патриотичен подем“ - няма никакво значение. Всички те просто застанаха на страната на беззаконието, омразата, агресията. И срещу конституционните права, универсалните ценности, елементарната човещина. В иначе изпълнената с яростни конфликти предизборна кампания няма друго събитие, което толкова ясно да показва кой в името на кого и на какво иска да управлява България след тези избори.

В името на...

Те винаги високопарно говорят от името на някаква хипотетична, анонимна, безлична и хомогенна маса. От името на „хората“ (като чуя тази дума, винаги ми се иска да попитам: „Кои хора? Поименно, ако обичате".) Или пък от името на „народа“. (Съответно всички несъгласни с тях са „врагове на народа“ и „национални предатели“.) Всъщност обаче имат предвид нещо друго. Сред цялото многообразие от обществени прослойки, политически възгледи и културни предпочитания, те са се прицелили преди всичко в една определена категория избиратели (която въобще не се покрива с бедните и онеправданите, както биха си помислили някои).

В морално отношение, както ясно показва единодушието по случая „Белене“, това е категорията на духовно бедните, ценностно необременените, освободените от чувство за срам и терзания на съвестта. За които справедливостта има значение само когато са засегнати личните им интереси. Категорията на войнстващата простащина, на онези, за които моралът е нещо безсмислено, а моралните са даже опасни.

В интелектуално отношение, както ясно показват заливащите ни в тази предизборна кампания абсурдни обещания и измислици (и фактите очевидно са врагове на народа!), приоритет за партиите е категорията на слабо образованите, културно неизкушените, универсално невежите, натоварените с всевъзможни предразсъдъци. За тези хора елементарните причинно-следствени връзки са сложна материя, а знанието и знаещите са съмнителни и даже опасни.

Защо го правят?

Защо тези партии и политици отдават толкова внимание именно на тази категория избиратели, дори с риск да отблъснат останалите? Очевидните обяснения са три.

Първо, защото като манталитет и поведение част от тези партии и политици напълно отговарят на описаните по-горе „изисквания“ и така органично се вписват в същата категория. Обстоятелство, което много точно илюстрира максимата, че всеки народ си заслужава управниците.

Второ, защото жадувайки за власт, искат да спечелят повече гласове, а очевидно смятат (може би не без основание), че тази категория избиратели е мнозинство или поне толкова голяма, че привличането ѝ е много важно за спечелване на изборите. Явно във властта има нещо толкова неустоимо, че всеки компромис и всяко падение си заслужават.

И трето, морално и интелектуално дезориентираните се манипулират най-лесно. Пред тях всяка глупост може да бъде оправдана и всяка далавера може да бъде пробутана.

Народът винаги е прав?

Разбира се, всичко това се прави с дежурното алиби: „народът“ е мъдър, винаги е прав и никога не греши. Което, за голямо съжаление, историята е пропуснала да докаже. Точно обратното дори: най-големите заблуди и грешки обикновено са се ползвали с голяма народна подкрепа, след което са довеждали до огромни нещастия и жертви. Показват го няколко събития през 20 век, чиито уроци напоследък изглеждат позабравени (не само в България).

Така стигаме до основната мисия и отговорност на политиците - просветеното лидерство, без което самото им съществуване губи смисъл. Работейки за просперитета на избирателите си, това лидерство не се страхува да ги предпазва от собствените им заблуди и грешки. Но споменатите български партии и политици водят избирателите и страната си в обратната посока.