"В Турция животът на децата ни ще е по-тежък от нашия"

Васим и четиримата му братя са сирийски бежанци. Те живеят на една малка уличка в един обикновен истанбулски квартал недалеч от Златния рог. Но докато турските деца играят футбол навън, сирийските им връстници си стоят у дома и не смеят да излязат. "Играех си с тротинетката и съседката ми каза, че ако блъсна някое друго дете, ще ме набие. Каза ми и никога повече да не идвам натам", споделя 10-годишният Васим.

Семейството му живее в Истанбул от пет месеца. През това време той и братята му са излизали навън само два пъти. Първоначално заради коронавируса, но след това се опасявали от лошото отношение на другите деца или съседите. Бащата Мохамед е загрижен: "Те се страхуват, казват, че не искат да излязат на улицата, защото там са турските деца".

Отношението към бежанците вече е друго

80 процента от турците в квартала са расисти, смята Мохамед. И наистина - приятелското и мило отношение, с което Турция посрещна сирийските бежанци в началото на войната в Сирия, междувременно се е изпарило, казва Арзу Караджанлар от помощната организация "Мавикалем". "През 2015 година готовността на турското общество да приеме сирийците като гости беше голяма. Но после стана ясно, че по-голямата част от сирийските бежанци остава за по-дълго в страната. Оттам нататък отношението започна да се променя".

Много от бежанците с удоволствие биха отишли да живеят в някоя друга страна в Европа. Съпругата на Мохамед - госпожа Марван, пък казва, че би се върнала в Сирия: "Ако положението там се подобри и Асад се махне, бих се върнала. Но не става по-добре. Освен това мъжът ми не иска да тръгваме. А Европа няма да ни приеме. За нас всички врати са затворени".

Според официалните данни, 3,6 милиона сирийски бежанци продължават да живеят в Турция. Животът им не е никак лек. Бащата Мохамед е намерил работа в сервиз за ремонт на мотопеди, но тя не е постоянна. Коронавирусът влоши нещата за много от бежанците, казва Арзу Караджанлар: "Бежанците работят предимно в сектора на услугите и в повечето случаи в малки фирми - като фризьорски салони, ресторанти или кафенета. Точно те останаха и най-дълго затворени заради пандемията".

Семейството на Мохамед не е усетило нищо от европейските пари, отпускани на Турция от ЕС в рамките на споразумението за бежанците. И те не са единствените, казва Наталия Грубер от помощната организация "Йосор".

Без застраховка, без училище

Мохамед, съпругата му и децата им дори нямат достъп до здравна осигуровка. А тъй като все още се водят регистрирани в един град на 1000 км от сегашното им местожителство, децата им не могат да ходят на училище в Истанбул, оплаква се бащата: "Опитах се да ги запиша, но ми бе отказано".

Заради наложеното от коронавируса дистанционно обучение много от бежанските деца така или иначе бяха ощетени. Повечето говорят само малко турски и нямат компютри или таблети. На този фон безпаричието и лошото отношение на съседите им тежи още повече. "Животът на децата ни със сигурност ще бъде тежък. Техният живот тук в Турция сигурно ще е по-тежък, отколкото нашият", казва угрижено майка им Марван. За съжаление, тя може и да се окаже права.