В уникалния свят на амишите

Само няколко километра делят познатия ни шумен и високотехнологичен градски живот от тихия и на пръв поглед изостанал свят на амишката общност в Ланкастър, щата Пенсилвания. Тази дълбоко религиозна общност отхвърля удобствата на модерното общество и води семпло съществуване: без електричество, без машини и автомобили, без телефони и интернет. Къщите на амишите се виждат отдалеч - електрическите и телефонните кабели към тях са прекъснати, прозорците са закрити с типичните амишки зелени щори, в почти всеки двор има конюшня, пред която е паркирана емблематичната амишка двуколка - единственото позволено превозно средство.

Самите амиши също не могат да бъдат сбъркани - консервативното им облекло ги поставя в рязък контраст спрямо останалите американци. Жените са облечени почти като монахини, а мъжете носят черни костюми, дори на полето, като задължителното допълнение към одеждите им е характерната шапка с голяма периферия. Освен всичко те са изключително стройни хора - дебели амиши няма.

Кои са амишите и откъде идват?

Амишите емигрират от Европа към "Новия свят" в началото на 18 век. Историята на амишката църква започва със схизма в Швейцария през втората половина на 17 век, когато една християнска анабаптистка група, водена от Якоб Амман, се отцепва от общността на Швейцарските братя. Те държат на принципите на менонитството, протестантско учение, идващо от Холандия, което е в основата на амишката вяра. Последователите на Амман стават известни като „амиши”. Подложени на тежко преследване в Европа, те започват да се преселват в Америка. Пенсилвания е първият им дом.

Докато днес в Европа амиши вече няма, в Америка живеят над 200 хиляди представители на тази религиозна общност. И до днес те говорят език, близък до старонемския, който е известен като „пенсилвански холандски” или "пенсилвански немски". Това е хибриден език с доста английски примеси.

Тяхната общност не остава единна - има няколко различни групи амиши, които се различават помежду си според начина на живот и интерпретацията на религиозните учения.

Преграда дели амишите от останалия свят

Ограниченията, с които амишите живеят, далеч не се изчерпват с отказа от „плодовете” на техническия прогрес. Те поставят своеобразна преграда между общността им и останалия свят - амишите не служат в армията, не приемат финансова помощ от правителството, не използват здравни осигуровки или други застраховки. Най-големите им ценности са скромността, спокойният и балансиран темперамент. Горделивостта, надменността и арогантността са табу. В името на скромността, например, амишите не позволяват да бъдат снимани.

Ада Фишер, 76-годишна бивша членка на общността, сега е гид за посетителите. Тя ни казва: „Можете да снимате всичко, каквото искате, но не и самите амиши. Не можете да снимате хората. Причината за това е, че в Стария завет се говори против идолопоклонничество”. Фотографиите, казва тя, представляват израз на горделивост, а това е в разрез със стремежа на амишите към пълно смирение.

Моралните принципи на амишите често са смайвали света. През 2006 година в едно от амишките училища мъж, който не е член на общността, застреля пет момичета и рани тежко други пет, след което се самоуби. Още същия ден амишите дадоха прошка на убиеца, след което отидоха на погребението му и събраха пари за неговото семейство. Сградата на училището беше съборена, за да не напомня за трагедията.

От уста на уста

Животът на амишите се ръководи от правила, предавани от уста на уста, които те наричат „орднунг” (в превод: ред). Историкът Доналд Крейбъл обяснява: „Орднунгът е предписание за това какво се очаква от всеки амиш - колко дълга да е косата, как да се обличат жените. Орднунгът включва и забрани - например за притежанието на телевизор или автомобил.”

Децата научават правилата на амишкия живот не в училище, а от живота в общността - следвайки примера на родителите и близките си. Самите амишки училища са уникални. Те се създават от общността и обикновено имат само една или най-много две класни стаи, като обслужват семействата, живеещи в радиус от няколко мили. Училищата се създават с решение на училищното настоятелство. То обикновено се състои от трима бащи, които построяват училището, създават правилник и наемат учители. Всяко училище се посещава от най-много 25-30 ученици, а образованието завършва след 8-ми клас. Учителите са подбрани амишки жени, от които се изисква най-вече да са безупречен образец за подражание в морален аспект. Обучението включва четене, писане, малко география, но никакви науки или техника.

Всеки знае мястото си

Амишите са традиционно фермерско общество, градски амиши няма. Повечето от тях работят в дома си и на полето. От най-ранна детска възраст децата се учат на труд и дисциплина. Постоянното присъствие на двамата родители се смята за едно от най-важните условия при възпитанието на децата. Но променящите се икономически условия затрудняват все повече практикуването на фермерство, което принуждава много амишки домакинства да се насочат към търговията - към почти всеки дом има малък магазин, снабдяван и управляван от жените.

Мъжете се занимават с производство на мебели, строителни материали, юзди и седла. Най-новите данни показват, че 80% от амишите вече не разчитат на фермерството като главен източник на доходи. В щати като Индиана мъжете често работят в местните фабрики. Омъжените жени никога не работят извън дома. Новите условия налагат и някои отстъпки: например соларни панели, които позволяват използването на автоматизирани услуги в магазините - като заплащане с кредитни карти.

Да си амиш - въпрос на личен избор

Животът на амишите се ръководи от комунални принципи, свързани най-вече с общите богослужения, които по традиция се провеждат по домовете. Амишкият дом е изграден така, че да стимулира тясното съжителство. Ада Фишер, бивша членка на общността, обяснява: „Амишките къщи имат на приземните си етажи прегради или двойни врати, които лесно се отстраняват. Така при богослужение съответният дом става достатъчно голям, за да побере всички членове на общността.” След службата винаги има тържество, като храната - в повечето случаи за около 100 души - се предоставя от домакините.

Въпреки че са родени и възпитани в амишки семейства, децата не са задължени да станат членове на общността. На 16-годишна възраст те биват освободени от повечето църковни ограничения. С това започва периодът на т. нар. „скитане”, в който младите опознават света и търсят партньор за брак. В края на „скитането” те трябва да оповестят решението си - живот в общността или извън нея. Много малък брой млади амиши се решават да напуснат общността. Но животът в нея се променя с всяка изминала година - борбата за икономическо оцеляване налага общуване с външния свят, а това постепенно смекчава строгостта на следваните от амишите правила.