Венецуела: Кой ще издържи по-дълго?

Преди месец във Венецуела започна битка за власт. Началото бе поставено от изненадващия ход на лидера на опозицията Хуан Гуайдо. Благодарение на една добре подготвена кампания, той бързо си осигури международна подкрепа. Същевременно президентът Николас Мадуро бе поставен под силен натиск - както от масовите демонстрации в страната, така и от плановете на САЩ за налагане на ембарго върху вноса на венецуелски петрол. Всичко това свари лагера на Мадуро неподготвен и той зае отбранителна позиция. Негови съветници дори се скараха пред камерите на телевизиите.   

Не може да се отрече, че това е часът на опозицията. През изминалия уикенд Хуан Гуайдо постигна още една победа: на благотворителния концерт на опозицията присъстваха стотици хиляди негови привърженици, докато редиците на контраконцерта, организиран от лагера на Мадуро, бяха доста рехави. Светът видя и как хиляди цивилни венецуелци се опитваха да пробият блокадата на полицията и Националната гвардия, които изпълняваха указанията да не допуснат в страната изпратената чужда хуманитарна помощ и стреляха по демонстранти и подпалваха камионите с помощи.

Гуайдо - президент без държава

Мадуро изглежда губи войната на пропагандния фронт: пред света той изглежда като един безскрупулен, корумпиран диктатор, останал без народ. Същевременно почти не се говори за мотивите на Америка за желания от нея нов, неоконсервативен обществен ред, нито пък за предисторията на някои от лицата, подкрепящи Гуайдо - например Елиът Ейбрамс, който е основна фигура в аферата "Иран-контри", или свръхконсервативното кубинско лоби в изгнание.

А Хуан Гуайдо все още е президент без държава. Засега той не успява да вкара хуманитарните помощи във Венецуела. А един-двама дезертьори, били те и високопоставени военни - като бившия шеф на тайните служби Уго Карвахал, не са достатъчни, за да твърдим, че лоялността на военните към режима на Мадуро се разклаща. 

Затова и стратегията с хуманитарните помощи не се цели в тях, а в средния ешелон военни, които всъщност изпълняват задачата да не допуснат помощите във Венецуела. Ако те бъдат прекършени, тогава цялата деморализирана армия ще ги последва и генералите ще се окажат в изолация. Така в играта влиза и факторът време.

Временно Мадуро и неговите кубински съветници успяха са си осигурят алтернативни търговски партньори в Близкия Изток, Индия и Русия, с което могат да отслабят въздействието на американското ембарго. Само че тези алтернативи са скъпи - заради високите транспортни разходи, а и с времето хуманитарната криза в страната ще се задълбочава. Засега не е много ясно как ще реагира на всичко това изтормозеното население на Венецуела - дали хората ще се вдигнат на бунт, или пък ще избягат навън. Колкото по-дълго Мадуро удържа положението, толкова по-трудно ще става за Гуайдо. Съществува дори опасност опозицията да се разцепи или една част от нея да се радикализира.

Докъде ще стигне Тръмп?

В дългосрочна перспектива режимът във Венецуела може да се закрепи - както навремето в Куба. Но само ако се намери някой съюзник, воден от геостратегически подбуди, който да започне да налива милиарди в карибската държава. А това не е никак сигурно. Геополитически ситуацията в света днес е такава, че суперсилите се оттеглят към своите регионални зони на влияние.

Ще бъде ли решена съдбата на Венецуела от играчи като Тръмп, Путин или Си Цзинпин? Тръмп би могъл да се впусне в тази игра, защото се нуждае от козове преди изборите през 2020 година. Дотогава въпросът трябва да е окончателно решен. Но колко далеч е готов да стигне той? Дали военното решение си остава само една вербална заплаха? И доколко Тръмп участва заедно с Европа в играта на доброто и лошото ченге с цел да се принуди Мадуро да седне на масата за преговори? Въпросителните са много.