Вечните дрънчотрънковци

„Сега у нас има две дузини народни писатели, чиито писания са гавра с нашата литература, и над 300 граждани, които се явяват по разни трибуни, изпъчват гърди, надуват бузи и гордо слушат този, който ги представя: „Пред нас е писателят Дрънчо Трънков”… Георги Марков, „Задочни репортажи за България“

През 60-те години на миналия век, горе-долу десетилетие преди Георги Марков да опише явлението, в няколко български села се появили еднотипни каменни глави на партизани - зле издялани, с едва различаващи се носове и възгруби профили. Само имената върху постаментите били различни.

Загадката била разбулена, след като известният със своята бездарност скулптор Н. се разприказвал под влиянието на алкохола пред група журналисти. Той споделил, че здравата бил закъсал с парите, но накрая му намерил цаката: поровил се в историята на партизанското движение, записал си в тефтерчето родните места на няколко партизани и изработил двайсетина съвършено еднакви мъжки глави. За да не бие много-много на очи, избрал по-закътани села, натоварил продукцията в едно ремарке и отпрашил с москвича си по пътищата на социалистическата родина.

Превъплъщенията на бездарието

„Още нямате паметник на Дочо Гочев?“ - възмутено питал Н., нахлувайки в кабинета на поредния селски кмет. „Давай да оправим работата, че в окръжния комитет на партията правите много лошо впечатление!“ Кметът, разбира се, отпускал средствата в спешен порядък и партизанската „глава“ тутакси се появявала на площадчето срещу хоремага...

Нямам представа дали паметниците са били демонтирани или още си стоят „на центъра“, но и до днес ми се струва, че това дете на лейтенант Шмит - скулпторът Н., не просто е намерило цаката на системата, а е превърнало системата в художествена инсталация - гигантски монумент на бутафорията.

Нещо повече: още през 60-те Н. е сътворил метафора и за бъдещия български преход, който ще започне след има-няма 20 години и след още има-няма 20 години ще народи отново еднотипни каменни глави, само че с различни имена и етикети.

Тези дни си мислех какво ли прави този Дрънчо Трънков с чука и длетото. И знаете ли - случи се чудо! Открих го в един репортер, който написа „интелигентната юристка Цецка Цачева и елегантната й съпартийка Искра Фидосова”. Открих го в онзи анонимчик, който звъннал в МВР да „обади”, че на търг за картини имало и крадени, след което ченгетата разтуриха търга също като в полицейски филм с участието на Луи дьо Финес. Открих го в лицето от ГДБОП, който закри безплатната chitanka.info с обяснението, че разпространението на литература е пиратство. Открих го най-вече в припева на химна „Нашата полиция“, който гласи:

Хора, подарете цвете,
хора, запомнете ни добре!
Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР!

В последното впрочем той се беше превъплътил едновременно в три образа - на текстописеца Евтим Евтимов, композитора Тончо Русев и изпълнителя на песента Веселин Маринов...

Подмазвачество от векове за векове

Дрънчо, с други думи, беше навсякъде, у всекиго, когото срещах. Макар вече да я нямаше Партията, той продължаваше да е жив, а с него и всеобхватната халтура, плод на неизтребимо нагаждачество. „Песните на Веселин Маринов имат чудодейна сила - на един концерт човек на инвалидна количка станал и панически побягнал“ - кикотим се из форумите. Само че никак не е смешно. И медийните панегирици, и силовото затваряне на „читанки“, и сътворяването на скудоумни химни за милицията са поводи за притеснение, още повече когато премиерът на една страна е обявил, че се възхищава на лидери като Мао Дзедун.

Само да припомня: първата жертва на Културната революция в Китай през 1966 г., е библиотеката на университета Цинхуа. Следва затварянето и на самия университет, на още библиотеки, на галерии. Горят се показно книги, постепенно се забранява и пускането на хвърчила „заради нарушаване на обществения ред”. В това време китайските Евтим Евтимов и Тончо Русев пишат псалми за Мао, а всички останали глухо мълчат и търпят своеволията на хунвейбините - организирано видиотени ученици от средните класове, които си позволяват всякакви издевателства над инакомислещите, най-вече над „учените - тирани“.

Да се подценява мощта на бездарието е лекомислено, защото бездарието е агресивно, то само по себе си е насилие. Н. винаги ще издялка някоя уродлива кратуна, ще напише хвалебствено слово и ще изпее тропар със заплашителен припев за милицията, армията и тайните служби. Това е неговият шанс - нахалството, а също приветливата да ни се натрапва среда. Н. си няма друго, освен „да му намери цаката“. А той му намира цаката единствено чрез държавата - подмазвайки се на силните на деня, защото на свободния пазар е неконкурентноспособен.

Да намажеш покрай големите на деня

Тук е мястото да припомня още нещо: Евтим Евтимов, Тончо Русев и Веселин Маринов бяха и в комитета на интелектуалците, които издигнаха Георги Първанов за втори президентски мандат. Самият Маринов, за когото се роди и вицът, че изпял химна за МВР от страх да не го арестуват след сигнал на две бабички, които гонел в Южния парк, за да им изтананика „Горчиво вино нека ме опива”, пък беше любимият певец на БСП, а в момента, също като Божидар Димитров, твърди, че внезапно се разочаровал от партията и отново внезапно се очаровал от ГЕРБ.

Сигурна съм, че нито когато са пели през 60-те, нито когато са веселили Жан Виденов, соцактива, Георги Първанов, а сега и „приятеля Цецо” Цветанов, върху тези хора е била упражнявана принуда. Тези „творци” са надували бузи (по Марков), все натискайки се по своя воля на властта. При това винаги надушвайки точното място и точното време и предварително запасени с фанфари и вувузели.

Преди три години техни себеподобни също опитаха да „намажат” покрай МВР, сключвайки договор „за дългосрочно сътрудничество за популяризиране дейността на Министерството на вътрешните работи в писателските издания “Пламък”, ”Словото днес” и “Новият пулс”. Впоследствие животът предложи на „майсторите на словото”, както се бяха самонарекли, много оперативно интересни сюжети с хората в полицейски униформи и политическото им ръководство, но те предпочетоха пъргаво да се ориентират към следващото „лице на надеждата”.

Не се шегувам - точно така на 25 април 2008 г., т.е. само година след като провиждаха надеждата в лицето на Румен Петков, същите дрънчотрънковци нарекоха Бойко Борисов. Обиграни играчи, те вече гледаха да заложат на бъдещата капия, засипвайки я с молби за „държавно издателство, което да пусне в достатъчно големи тиражи родната класика, персонални пенсии и безплатни почивки в различни балнеосанаториуми”. Един дори беше поискал от Борисов да направи Културен дом с книжарници, литературни салони и ресторант, защото „писател без кръчма не може”.

С техните камъни по нашата глава…

Между другото, тогава в. ”Стандарт” написа, че „стреснат от патоса” на поетесата Лиляна Стефанова, която попитала: „Ще поемете ли тази корона на отговорност, когато отидете на върха?" (разбирай пенсиите и безплатните почивки), бъдещият премиер отговорил „почти по библейски с притча от житието си”. Въпросната „притча” пък беше преразказана от в. „Труд” и ще цитирам целия пасаж дословно:

„Пристигнахме късно вечерта в Тутракан. Паркът беше хем тъмен, хем пълен с народ. Хората тичат, пипнат ме, бегат и се радват и викат - пипнах го!” На връщане в колата Борисов казал на председателя на ГЕРБ Цветан Цветанов: „Цецо, на другите им се размина, но ако ние излъжем тези хора, нас ще ни бият с камъни”...

Но виновни за тази тежка ретроградност не са единствено професионалните халтураджии. Виновен е Тутракан (метафорично казано), който излъчва Дрънчо Трънков. Виновна е напълно безкритичната публика, която продължава да тича, пипва, бега и се радва на неизкоренимата българска бутафория.

Набити с камъни ли? Невъзможно! Докато слушам Веселин Маринов, все повече се убеждавам, че предприемчивият скулптор Н. е все още жив и отдавна е натоварил камъните в ремаркето във вид на нови профили.

Автор: Любослава Русева, в. „Дневник”

Редактор: Александър Андреев