"Виолончелото спаси живота ми"

"За жалост расизмът е още жив. Като човешки същества ние носим отговорност за другите", казва Анита Ласкер-Валфиш. И добавя, че с раждането си не сме нито свръхчовеци, нито по-малоценни от другите. "Ние им слагаме тези етикети после", казва тя.

Сравнително късно Анита Ласкер-Валфиш започва да говори в защита на хуманизма и толерантността. Десетки години тя е отказвала да отваря дума за детството си в Германия и за годините, прекарани от нея в концентрационните лагери Аушвиц и Берген-Белзен. за онова време не е говорила дори и на децата си. В началото на деветдесетте години обаче издава автобиографията си под заглавие "Вие ще наследите истината". И чак след 44 години в изгнание тя решава да се завърне в Германия - за да разказва на младите хора за онова време чрез историята на своя живот.

И тя започва да разказва за пленничеството, за принудителния труд, за музиката, за бягството и, в крайна сметка, за успешната си музикална кариера.

На косъм от смъртта в газовите камери 

Анита Ласкер е родена през 1925 г. във Вроцлав в семейството на германски евреи. Баща ѝ е адвокат, а майка ѝ - виолончелистка. Родителите ѝ не си правят илюзии за това каква съдба очаква евреите в нацистка Германия. В края на 1939 г. те изпращат Мариана, по-голямата сестра на Анита, в Англия. Не успяват обаче да спасят себе си - през 1942 г. са депортирани, и Анита, която тогава е на 16 години, повече никога не ги вижда.

Тя и сестра ѝ Ренате са изпратени в детски дом. Принудителният труд в една фабрика за хартия ги предпазва от депортация. Там те изготвят фалшиви лични документи за французи, заставяни да работят принудително, като по този начин помагат на мнозина да се завърнат в родината си. "Не можех да приема, че ще ме убият заради произхода ми и реших да дам на германците по-добра причина да ме ликвидират", разказва Анита по-късно.

През юни 1942 г., когато двете сестри се опитват сами да избягат с фалшиви паспорти, са арестувани на гарата и пратени в затвора. Пет месеца по-късно са депортирани поотделно в Аушвиц. Анита, която тогава е на 18, имала късмет: качили я на влак с престъпници, а не като повечето останали, които директно бивали изпращани в газовите камери. "Имахме късмет, че ни записаха към престъпниците, а не към евреите", разказва Анита Ласкер-Валфиш.

"Челото спаси живота ми"

След като веднъж случайно споменала, че свири на чело, младата жена била включена в оркестър под диригентството на Алма Розе, племенницата на Густав Малер. "Челото спаси живота ми", ще каже тя години по-късно. Когато осъдените на принудителен труд излизали сутрин от лагера, а вечер се връщали, оркестърът свирел маршове. В неделя музикантките свирели за есесовците.

През ноември 1944 г., когато части на съветската армия наближават Аушвиц, Анита и нейните сестри са преместени в концентрационния лагер Берген-Белзен. "Не вярвахме, че някога наистина ще се измъкнем от Аушвиц", разказва тя. "Не знаехме дали изобщо ще оцелеем следващия ден. Хора непрекъснато изчезваха. Даже когато тръгвахме за Берген-Белзен никой не знаеше до последно, че ще ни качат във вагони за превоз на животни."

В препълнения концентрационен лагер Берген-Белзен условията на живот били още по-ужасни. Мнозина измирали от глад. Анита станала свидетелка дори на случаи на канибализъм. "Аушвиц беше лагер, в който хората систематично бяха избивани", пише тя в спомените си. "В Белзен те измираха един по един". Но дори и там музиката е свирела: Анита свири на чело в оркестър от 11 музикантки.

Живот в емиграция

След освобождението на лагера от британската армия на 15 април 1945 година Анита Ласкер-Валфиш дава свидетелски показания на процеса за престъпленията в концлагера Берген-Белзен. След това заминава за Белгия, а през 1946 г. отива във Великобритания. В Лондон е сред първите членове на Английския камерен оркестър и свири в него до края на века. Ласкер се омъжва за пианиста Петер Валфиш, който също е родом от Вроцлав и преподава в Кралския музикален колеж в Лондон. Раждат им се две деца.

От 1990-те години Анита Ласкер-Валфиш пътува често до Германия, гостува в училища и разказва на младите хора за живота си по време на националсоциализма и на Холокоста. "Нужни ми бяха цели 50 години, за да мога изобщо да заговоря за това", каза тя неотдавна в интервю за Баварското радио.

През юни 2015 година Анита Ласкер-Валфиш е сред поканените живи свидетели на Холокоста да посетят заедно с кралица Елизабет Втора бившия концентрационен лагер Берген-Белзен. Червеният пуловер, който е носила навремето в лагера, е изложен в Имперския военен музей в Лондон. През 2016 г. Анита Ласкер-Валфиш е отличена с наградата за разбирателство и толерантност на Еврейския музей в Берлин.

Днес тя е на 92 години и живее в Лондон. В речта си в Бундестага на 31 януари т. г. по повод 73-та годишнина от освобождаването на Аушвиц тя предупреди за възраждащия се антисемитизъм в Германия. И все пак посланието ѝ беше оптимистично: "Докато дишам, се надявам. Разговарях с хиляди ученици. Ако дори само десетина от тях са разбрали предупрежденията ми и ги следват, аз ще съм напълно доволна."