"Вълчи деца": забравените германски сираци от войната

Били боси и имали въшки. "Трябва да е било някъде през април 1946 г.,  след толкова много години вече не си спомням точно", разказва Ерика Сметонус. Майка й не надживяла войната, а баща й изчезнал, не се знаело къде е. След 1945 г., когато започва масовото прокуждане и бягство на източните прусаци от тогавашния Кьонигсберг и десетки хиляди германци се изтеглят на Запад, Ерика останала сама. Била на 11 години и отчаяна, защото при настъплението на Червената армия изгубила малкия си брат. Спътник й станало едно по-голямо момче, което бягало всеки път, щом намери нещо за ядене, за да не трябва да го поделя с нея. Двамата се добрали до Литва. Ерика била приютена от едно семейство. Момчето не пожелали да го вземат, защото двама им идвали много. Ерика Сметонус остава десетилетия в Литва.

Литва и "вълчите деца"

Тя е едно от онези близо 25 000 деца, получили прозвището "вълчи деца", които в края на Втората световна война са прокудени от Източна Прусия, биват разделени от родителите си и трябва да преживяват сами, принудени да бродят през горите и блатата на Източна Прусия, за да се доберат до Литва. Местните хора ги наричали "вълчи деца", защото се борели срещу глада, болестите и страха със същата безразсъдност като дивите зверове в гората. На руснаците им е било строго забранено да приемат "фашистките деца". Отпращали ги с думите: "Вървете в Литва, там ще ви нахранят".

Понякога "вълчите деца" имали късмет: тук и там в селата по пътя им към Прибалтика се намирали милостиви хора, които изнасяли пред вратите си казан със супа. По-често обаче още в следващото село някой отвързвал кучетата си и ги насъсквал срещу тях. По-малките деца по-често от по-големите били приютявани от непознати семейства. Онези, които оставали без покрив, били принудени да нощуват на открито  в гората. И дори тези, които намирали нов дом, не били сигурни докога ще могат да останат в него. Мариане Бойтлер, която тогава била на 10 години, била взета за през зимата като детегледачка в семейството на литовски селяни. След половин година обаче я отпъдили.

Ни име, ни език, ни идентичност

През тази половин година тя научила литовски - нуждата я принудила. Да се говори на немски било забранено. Това можело да бъде опасно и за семействата, приютили "вълчи деца". Дори само това да носят немски имена вече било много рисковано. Мариане приела името Ниоле. И малкото, което осиротелите деца носели със себе си - семейни снимки, писма, адреси на роднини, - им било вземано и унищожавано от "новите родители". Всички следи на германския им произход трябвало да бъдат заличени  - почти пълна загуба на идентичността. Това била цената на оцеляването.

Колкото и суров да бил животът на "вълчите деца" в Литва, тяхната съдба била по-добра, отколкото съдбата на онези, които не успели да се доберат до Прибалтика, тъй като били твърде слаби и немощни. Децата, които не стигали до Литва, подадали в съветски домове на военната администрация. Според изследванията, през есента на 1947 г. това са били близо 4700 германски деца. Половината от тях още същата година са откарани в съветската окупационна зона - по-късната ГДР - в товарни вагони, без слама на пода. След четири дни и четири нощи децата стигнали ни живи, ни мъртви на местоназначението си. След това били изпратени в домове или дадени за осиновяване на верни на линията комунисти.

Пренебрегнати и забравени

Политиката дълго време изобщо не се интересува от "вълчите деца". Като жертви на Втората световна война те са третирани бездушно и бюрократично. През лятото на 2016 г. германският Бундестаг взе решение за обезщетяване на германските работници на принудителен труд. И отново пренебрегна "вълчите деца".

През 1990 г., когато Литва получава независимост, вече отдавна порасналите "вълчи деца" стават литовски граждани. И тъкмо затова на тях дълги години им откзават германски паспорт. Според официалното германско становище, щом като са напуснали Източна Прусия, "вълчите деца" са се отказали от германското си гражданство. Онези, които все пак са поискали да си го възвърнат, е трябвало да минат сложна и мъчителна процедура. Правото на пенсия също е отказано на германските сираци от войната. Литва поне изплаща пенсии на "своите" "вълчи деца", макар и твърде малки. Много от някогашните "вълчи деца" междувременно вече са починали. Но ако някой от малцината, които все още са между живите, желае да предяви иск за обезщетение, трябва да стори това най-късно до края на тази година.

Завръщане в Литва

Ерика Сметонус никога повече не вижда момчето, с което се добира до Литва през 1946 г. 40 години по-късно успява обаче да намери изгубения си брат, както и изгубения си баща. Но не всяко издирване на изгубени близки в онези ужасни дни е успешно. А и не всеки от тези жертви на войната успява да осъществи мечтата да си възвърне германската родина. За Руди Херцман дългогодишната мечта да си върне родината се превръща в кошмар. Пристигнал в страната, чийто език е говорил някога като дете, той осъзнава, че това не е неговата страна. Дълго се опитва да се приспособи към живота в нея, но след 13 години се връща пак там, където са го били захвърлили бягството и прокуждането - в Литва.