Грешката, която не се състоя
21 декември 2009
Та нещата стоят така и в политиката: ако се върши нещо съвсем безсмислено, значи има някаква скрита гадост. Т.е. някой нещо печели и това нещо е срамотно, не е за казване. А освен това обезателно има скрита сделка.
В случая с нашия нашумял за 2-3 дни проектореферендум за забрана на новините на турски език казаното не съвсем важи. В смисъл че гадост има - и то голяма, сделка - също, но и двете не са скрити; видими са с просто око.
Като по учебник...
Гадостта е в това, че г-н Сидеров се мъчи изкуствено да създаде терен за своето по-нататъшно съществуване. Губейки почва (поради подкрепата за правителството, която всеки момент ще се разрази като електорална катастрофа), той се мъчи да вдигне адреналина на публиката. Как обаче да го стори? Българите спят сън - дълбок и европейски; наблягат да мислят за лизинг и заеми и не се много вълнуват националистически.
Остава обратният ход: да се разбунят турците, да излязат те от равновесие, да направят някое рязко движение. Или (бленува г-н Сидеров) да се реши някоя луда турска глава да стори нещо насилническо. И тогава... О-о, мечти розови, президентски!
Сделката също беше простичка за обяснение. Г-н Борисов имаше три синджира съюзници: сините, г-н Яневите и г-н Сидеровите. С г-н Янев обаче нещата вече са окончателни и ясни - на нищо, освен на смъртен политически враг, тук премиерът не може да разчита.
Сините също всеки момент ще потеглят. И то не заради господата Димитров или Костов, а защото синият електорат ръмжи. Сините лидери - ако желаят изобщо да остане някой друг син глас в бъдеще - ще трябва съвсем скоро да развеят опозиционния флаг. Остава следователно само “Атака” в онази си част, която г-н Сидеров все още персонално контролира.
Тук вече започва същинският покер. Само помислете. Та г-н Борисов съвсем спокойно можеше да премахне новините на турски, и то по няколко начина. 90 на сто от хората изобщо даже и не знаеха, че има такива новини. Едно административно правило или някакво поредно преформатиране на СЕМ решаваха въпроса. Той обаче старателно предоставя на г-н Сидеров ролята на балъка. Как?
Какво става, когато блъфът секне
В детството ми имаше една книга, която сега сигурно е изтласкана поради ляворадикалното си звучене. Та там имаше един лош дон Домат, който дон ежегодно награждаваше слугинчето си с хартийка от бонбон. Да си я души момичето с наслада...
Референдумът (изчислява г-н Борисов) има стойността на въпросната хартийка. Българите, колкото и да ги презират собствените им ръководители, все пак не са толкова тъпи, че масово да излязат да гласуват срещу някакво 10-минутно предаване по третата по значение телевизия. Пък и унизително е някак страна с толкова войни, разправии, катаклизми и преходи да бъде за пръв път попитана тъкмо по подобен въпрос!
Така че г-н Борисов изглеждаше доволен, връчил на г-н Сидеров хартийката, а с това и ролята на балък. Но би сгрешил премиерът. И ето защо: този референдум би бил първият политически провал на мнозинството. Под мнозинство, под “власт” у нас се мисли тъкмо ГЕРБ, а не “Атака”, която по дефиниция е малцинство и се чувства прекрасно в тази роля.
Така че излиза, че г-н Борисов насмалко да организира референдум против самия себе си. Което тъкмо обяснява защо неговият блъф изведнъж секна, като той кротко каза “пас” и излезе от играта. А намръщеният г-н Сидеров ядно прибра дребните си чипове от масата. Какво да правиш - балъци няма.