Грешките на Запада в Близкия изток

В Ирак "фарът на демокрацията" не успя да бъде издигнат. И Сирия не съумя да свали Башар Асад. Но пък и в двете страни продължават да напредват частите на самозвания халиф Абу Бакр ел Багдади. Той ще завърши онова, което западните интервенции и граждански войни започнаха - обезлюдяването на държавите и сриването на границите.

От развалините на светските диктатури се надига режимът на ислямските джихадисти. Демократичната мисия се провали, арабската пролет залезе, старият ред на колониалните сили е пред срив. Нещо повече - бойното поле, на което отиват да се бият като джихадисти млади хора, отраснали в западните общества, се намира на югоизточния фланг на НАТО.

Фалшиви приятели, съмнителни интереси

Накратко - вътрешното напрежение в Близкия изток е изострено от външнополитическия план за действие на Запада и разбива този план. Европа и САЩ заложиха на фалшиви приятели и съмнителни интереси. Монархическите режими на Саудитска Арабия и Катар, наред с Турция, бяха тези, които подкрепиха военната съпротива срещу сирийския режим и така фактически помогнаха на терористичната групировка "Ислямска държава" да придобие сегашната си власт.

Твърде дълго изглеждаше, че е в интерес на Запада e да изолира неконтролируемия Иран, който, според някои наблюдатели, се стреми да стане ядрена сила. И твърде дълго партньорът на НАТО Турция си играеше с огъня и насърчаваше ислямистите да задушат в зародиш сепаратистките амбиции на кюрдите в съседните страни.

В Ирак новите шиитски елити се провалиха, тъй като не успяха да уравновесят интересите на привържениците на стария режим с тези на сунитското малцинство. В Сирия исканията на бунтовниците никога не са били подкрепяни от целия народ. Наред с алавитите и християните, градското сирийско население предпочете режима на Асад пред непредвидимото политическо бъдеще. Разпокъсани, хетерогенните опозиционни групи се борят в крайна сметка една срещу друга, причинявайки само страдание на сирийското население.

Eдва сега Западът усети, че трябва да се дистанцира от уж лоялните си съюзници, които от собствен интерес разпалиха конфликта; че трябва да намери общ език с противници, без които в региона не може да се възцари мир. Иран и сирийските управници отново излизат на преден план в политическата игра между Запада и Изтока.

Преоценка на довчерашните съюзи

Западът се нуждае от стабилност в региона, ако иска търговските му пътища и петролните доставки да са защитени, ако иска също така да е гарантирана сигурността на Израел. Как при това положение би трябвало да изглежда германската, европейската, трансантлатическата външна политика, която избягва големите грешки и не предава ценностите си? Тя би следвало да започне от най-трудното, а именно да се придържа към принципа да не доставя оръжие в кризисни региони, като същевременно не отхвърля и най-елементарното - оказването на хуманитарна помощ. Тази политика би подложила на преоценка досегашните интереси и съюзи, тя би си задала въпроса защо Риад е по-близък на Запада от Техеран. И би престанала да иска селективно спазване на човешките права, както и да разграничава добрите и лошите, приемливите и неприемливите диктутари.

Такава външна политика би поела грижата за хората в региона и би се разделила с илюзията, че Близкият изток може да се развива по западен образец.

Рамон Шак, род. през 1971 г., е политолог, журналист и публицист. Публикува в “Нойе цюрхер цайтунг”, “Зюддойче цайтунг”,“Ди велт”, Берлинер цайтунг”.