Гунда или как с деца да си говорим за политиците
23 май 2011- За какво пишеш, мамо? - пита петгодишният ми син.
- За Първанов.
- Кой е Първанов?
Следват въпросите добър или лош е, защо се казва Първанов, това смешно име ли е, защо да не е смешно, има ли си деца, а те защо не са президенти, как така кара втори мандат, какво е втори мандат, какво е мандат, ще има ли трети, как няма да има и трети, за кого говорихме изобщо...
Главата ми пуши, имам работа. Затова подавам на любознателното дете енциклопедията „Гоблините“, в която се разказва за най-смешните таласъми и най-страшните тролове във Вселената.
- Тая книга ми омръзна! – продължава синът ми с индианското прозвище Момчето, което задава излишно много въпроси и много излишни въпроси.
Изваждам от енциклопедията малка книжка - „Официален наръчник за оцеляване на земни обитатели”. В нея пише, че ако срещнете таласъм, веднага трябва да извикате „Гунда!” („здравей” на гоблински) и той ще започне да се държи по-прилично.
- В коридора е бъкано с таласъми! - крещя с престорен ужас. - Взимай книжката и почвай да ги пъдиш!
Но Момчето, което задава въпроси, не е вчерашно. Гледа ме лукаво и отново навива латерната за Първанов.
Имало едно време...
- ОК, тогава ще вкараме в енциклопедията и него! - хрумва ми, с което си взимам на главата голяма беля. Защото от този момент нататък всички български политици се превръщат в герои на „Таласъмите“, „Великани, джуджета и други приказни същества“, „Загадките на подземния свят“, „Чудовища срещу извънземни” и др.
Започвам да чета, като механично заменям имената на гоблините с тези на политици:
- Имало едно време един Първанов, който бил особено умел в създаването на илюзии на бойното поле. Той обичал да се бие с великани, ъъъ, Борисов, като избирал тактиката на дългото ослушване и снишаване, преди да го нападне в гръб.
- Ухааа, той е този червеният, с брадвата! – радва се Момчето, което... – И ще победи ли?
- Не е съвсем сигурно – отговарям. – Защото веднъж Великият гоблин, т.е. Борисов, който обичал да се обажда за щяло и нещяло, а списъкът с титлите му бил по-дълъг от самия него, решил да нападне Първанов пръв. За целта се сприятелил с най-хитрия гоблин – Цветанов.
- Не, той не е най-хитрият, мамо! Просто той имал тяло от каучук и затова можел да се промъква навсякъде.
- Да, най-много обичал да се промъква в спалните на хората, за да подслушва разговорите им. Но те винаги разбирали това, защото оставял следи. Веднъж му паднало копчето, а друг път - синята обица.
- Но Борисов и Цветанов победили, нали? – крещи възбудено детето.
- Пак не е сигурно – отвръщам дълбокомислено – Както знаеш, гоблините се бият и това може да продължи 2, 5, 10 или 20 години, без да е ясно кой побеждава.
- А гоблинът Гоб как е управлявал 250 години?!
- Тук пише, че той имал собственическо чувство към територията си, най-вече към чуждата. Спокойно можем да го наречем Ахмед Доган. Но Доган може да е и хладилният таласъм, с когото няма как да се преборим, ако не затворим вратата на хладилника за няколко години и не го оставим да изяде всичко.
- Объркан съм... Нали всички са гоблини, защо непрекъснато враждуват помежду си? - интересува се Момчето, което...
- Бълг...облинска му работа – казвам. – Много характерно за гоблините е да се оправдават с други гоблини, когато не могат да си свършат работата.
- Да ги нарисуваме? – предлага моят малък събеседник.
Няма как – съгласявам се. За гоблина с „лице, което и майка му не успяла да хареса“ имам много варианти, но накрая се спирам на министър с опушен от пура мустак. При „таласъма, който бил умен колкото кутия с пирони“ срещам същата трудност и затова го рисувам със сто глави, за модел на всяка от които ми служи конкретен народен представител.
После скицирам главния прокурор като гоблина Фромгобъл, собственик на най-голямата кръчма в град Гоблинит, в която никога никой не влиза. Започвам и портрета на бившия шеф на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество Кушлев. Той е черупчестият гоблин-плъзгач, който издава странни щракащи звуци, но още никой не е разбрал защо съществува, освен неговите братовчеди, чичовци, лели, шуреи, балдъзи, баджанаци и сватове.
- А кой е този с брадавицата като на баба Яга? - любопитства синът ми.
- Това е лидерът на РЗС. За него ще ти разкажа приказка от Джани Родари:
Човечето от нищо
Имало някога едно човече от нищо. Имало нос от нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не водело никъде. Срещнало една мишка от нищо и я попитало:
- Не се ли страхуваш от котката?
- Не, разбира се - отговорила мишката от нищо - в тази страна от нищо има само котки от нищо, които имат мустаци от нищо и нокти от нищо...
- Разбрах – прекъсва ме Момчето, което... – Той е онзи, който стреля с прашки!
- Не прашки, а флашки. Но принципно си прав – едно и също е.
- Кой е любимият ти политик? – рязко сменя темата детето.
Рисувам момченце с руси, къдрави коси, което държи шпага в лявата си ръка.
- Аз...?
- Това е Малкият принц, най-мъдрият политик във Вселената. На неговата планета имало много баобаби, които я продупчвали с корените си. Затова Малкият принц кацнал на Земята и казал на художника, когото бил помолил да му нарисува овца, че човек редовно трябва да изскубва баобабите.
- Значи художникът е нарисувал овца, която яде баобаб? Нарисувай ми овца!
- Не знам какво е нарисувал художникът, защото Малкият принц го бил помолил да направи само „хубава рисунка”. Той искал да втълпи на децата от неговата планета, че с баобаб е много трудно да се пребориш. Искало се дисциплина.
- А как да разпозная баобаба? – разтревожено е Момчето, което...
- Ооо, това наистина е трудно! Един говори така: „Екстраординерно е да сугестираме върху трансцеденталната субстанция на семантичната еманация”. Друг обаче казва: „Алууу, Танов, уреди там Вучката, момчето, къде играя футбол с него!”. Трети ще разпознаеш по „Между впрочем, с оглед обстоятелствата считам, че обективните условия по отношение качеството законодателния ресурс са на 100 процента”. Има и четвърти, не по-малко опасен вид. Той непрекъснато цитира, но не прави разлика между Мечо Пух и Йори, Бърнард Шоу и Чърчил. Последният впрочем, имам предвид Чърчил, бил казал, че „за необразования човек е полезно да чете книги с афоризми”...
- Значи навсякъде е пълно с баобаби? – още по-притеснено пита синът ми.
- Определено! Когато излезеш на улицата, обувките ти стават прашни, нали? Това е баобаб. А когато мама викне полиция, значи съседите пак са пуснали чалга. И те са баобаб. Затова винаги си отваряй очите на четири!
- Защо на Запад е хубаво? Защото няма баобаби? Каква е разликата между „на Запад” и „на Изток”, мамо?
Не се чувствам уютно в „геополитиката”, но пробвам с две истории:
Хъдсън и Алтай - прилики и разлики
Запад. Бивш военен пилот спасява живота на 155 души, докато ръководи граждански полет от Ню Йорк за Шарлот. Самолетът със 150 пътници и 5 души екипаж излита от летище „Ла Гуардия”, но на височина около 1000 м катастрофира в ято диви гъски. Рязко губейки височина, той пресича Бронкс и северната част на Манхатън. Наблизо има малко летище, но пистата е къса и кацането е невъзможно. Ето защо пилотът прави ляв завой и на височина около 100 м (!) се насочва на юг към последната възможност - река Хъдсън. Там приводнява самолета, а след като всички пътници и екипажът са поети от плавателни съдове, напуска последен. Одисеята във въздуха продължава само 3 минути…
Изток. По време на коледните празници пълномощният секретар на руския президент отива на лов в Алтай. Той страшно обича да стреля по включените в „Червената книга” диви козли архари, при това от хеликоптер. Това става така:
Машината увисва над голото дере, където пасе стадо от 50-60 архари, и от борда се открива огън с автомати. Козлите няма къде да избягат. На мястото обикновено остават десетина трупа, след което ловците се спускат, за да ги приберат.
В онзи ден обаче хеликоптерът закачва опашката си в скалите, а ловците, които стоят на вратата, изхвърчат право във въртящата се перка. Така загиват седем души…
- Разбра ли? – питам не особено уверено. Синът ми е умислен.
- Затова ли Мечо Пух казваше, че има и Западен полюс, и Източен полюс?
- Ето виждаш ли, и ти не цитираш съвсем правилно. Не Мечо Пух, казваше го Кристофър Робин. Но Пух беше толкова развълнуван от неговото откритие, че направи тежък преход до Източния полюс, където му замръзнаха крачетата. Беше кръстил прехода си Екседиция.
- Като кажат на телевизора, че преходът е свършил, значи сме стигнали до Източния полюс и трябва да си обуем вълнените чорапи, нали? – разсъждава Момчето, което...
- Нещо такова – съгласявам се.
Разговорът прекъсва, защото дъщеря ми с гръм и трясък се връща от училище. Подхващам я от вратата да си оправи стаята.
- Този проблем не е на дневен ред. Плюс това ти нямаш право да се месиш в дейността ми, освен когато ми осигуряваш нормално функциониране като административна структура – отговаря петокласничката.
Безсилна съм да й отвърна каквото и да е. Вече съм й изпуснала края. Ето защо сядам да й напиша писмо, помагайки си с цитати от доклади на Европейската комисия за България:
„Настоявам само за това, което предварително се бяхме споразумели. Бих искала системите да работят по правилните процедури, за да отворя отново кранчето. Ако това не се случи, загубата на онези 2 лв., които днес сутринта не ти дадох за закуска, ще ти се стори приемлива в сравнение с плана ми за задържане на още по-големи суми.”
Пъхам писмото под вратата на стаята й. Зад нея се чуват безгрижни смехове – междувременно дъщеря ми си е поканила приятелката от четвъртия етаж.
- Решението й е нечестно на фона на постигнатите успехи – казва съседчето.
- То е абсолютно неочаквано, защото положихме огромни усилия и постигнахме резултати – съгласява се дъщеря ми.
- Имаме достатъчно време да дебатираме какви допълнителни мерки трябва да вземем, за да продължим успешно работата по подобряване на всички системи и механизми за контрол, отчетност, ефективност и прозрачност при усвояването на средствата – отново удря здраво рамо гостенката.
Сбогом, Малък принце. Сбогом, Мечо Пух...
Побесняла от подслушания разговор, нахлувам в стаята. Но точно тогава зад мен се подава главата на сина ми, който изкрещява:
- Вие сте гейове! Вие сте октоподи, тъмни сенки от миналото и мръсни ченгета!
- Глупак! Ти си гей, октопод, тъмна сянка от миналото и мръсно ченге! – отвръщат му момичетата, хилейки се палаво.
...
„Сбогом, Малък принце. Сбогом, Мечо Пух. Сбогом и на вас, Чърчил и гоблини, които не дорисувах!”
Това си мисля, докато усещам как ми причернява и все повече, все повече олеквам. Пред очите ми летят пилоти, един архар на сто години ми подава с копитцето си вода. Ето там е и Кристофър Робин. „Ела при Първанов, просто ела” – вика ми Кристофър...
А лекарят от „Бърза помощ” ме съветва да си почивам. „Говореше несвързано – обяснява ми той. – Повтаряше „Гунда, гунда, гунда”. Добре, че не си беше разбила главата, докато си припадала. Имала си късмет. Изглежда до теб е имало много, наистина много здрав баобаб!”
Автор: Любослава Русева, Редактор: Александър Андреев