Гущер в пазвата

Ще мине доста време, може би стотина години, докато добре осъзнаем какви са тези протести. Днешните. Какво означават, как да ги приемаме, какви сили ги движат и какви невидими мотиви. Но нали се сещате: няма ние да осъзнаем това. Ще го осъзнаят внуците ни. Когато са вече старци.

Днес е абсолютно невъзможно да има обективно мнение за протестите. Това е все едно стомах да осъзнае болката от язвата си. Или пък, (за да не кажете, че иронизирам протестите) - все едно коса да осъзнае собствения си растеж. Да се правят опити протестите да бъдат анализирани и разбрани е едно забавно и неводещо до резултат занимание. Тоест – то води до резултати. Но не води до този резултат, който уж цели. До разбирането на протестите. Води само до друг един резултат, тъжен и смешен: създават се прибързани изводи. Изпада се в пристрастие. И озлобление.

Ирационални пристрастия

Няма днешен български човек, който не изпитва някакво страстно и ангажирано отношение към тези протести. Една приятелка журналистка, някак тайно ляво ориентирана (защото аз съм дясно ориентиран, та може би заради мен), ми каза така: „Аз нямаше как…Просто баща ми, когато дойде Промяната, когато дойде 10-ти ноември, беше неутрален. Да, партиец беше, ама не чак толкова активен. Но когато видях как го нападат, как обвиняват всички партийни членове, как изваждат разни неща за концлагери и наричат моя татко убиец – аз се ужасих, отвратих…и оттогава съм на тази страна…на баща си. Нали разбираш, не мога да изменя на паметта му.”

И аз някак си я разбрах. Не мога да се сърдя и да се озлобявам срещу моята приятелка, само защото не иска да измени на паметта на баща си. И защото заради нея ще бъде на страната на наследниците на неговата партия, докато тя самата е жива. Вечно лява. Тя, моята приятелка – подобно на много българи – има съвсем ирационални пристрастия. Те са свързани с чест, със спомени, с носталгия, с чувство за дълг, с несъзнавани травми и погнуси. С лични и съвсем не обективни симпатии и антипатии, зависещи от най-интимни житейски спомени и преживелици.

Разделението води до озлобление

Но да се върна на това: Сегашните протести не могат да бъдат разбрани от сегашното поколение. И тълкуването им е просто игра. Забава, хвърляне на стрелички дартс на тъмно. Няма как кракът да осъзнае и осмисли изтръпването си, докато е изтръпнал. Той може единствено да се раздвижва, за да престане да бъде изтръпнал.

Но това разнищване на протестите ражда и един гущер: разделението. А този гущер носи в корема си яйце. То се казва Озлобление. Който си изгради ясно и категорично мнение за Протестите – той ще получи в пазвата си именно този гущер. Има ли нужда някой от този гущер? От разделението и озлоблението, до които се стига, тръгнеш ли да правиш ненавременни изводи?

Хора, няма заговор!

Аз мисля, че най-вероятно нещата стават стихийно. Тоест – идеята за подготвена конспирация, обмислена и подредена в нечия глава, ми се струва наивна. Наивно параноична. По-скоро нещата се случват, а след това някой извлича от тях известна полза. Но и това е някак съвсем относително. Някой създава разделение, а друг се възползва от него. И някак естествено е да помислим, че именно хората от властта се възползват най-ловко и умело от едни такива създадени от случайността неща. Но дали е така? Най-вероятно и на този въпрос ще могат да отговорят чак внуците ни.

Ще дам пример. Премиерът Орешарски кани една малко или доста съмнителна компания, която назовава себе си „лице на протестите“. И начело на нея стои криминалният престъпник Петното. Бисер. Миланов. Това е един чудесен повод журналистите (поне тези, които държат да са честни или пък са против правителството) да извисят глас и да създадат един такъв извод: Правителството си избира една група от пропаднали хора и нарича тях и само тях протестиращи. И така, първо: дискредитира пред народа протестиращите, създава им имидж на престъпници; второ: създава допълнително напрежение сред протестиращите, показва им, че ще бъдат предпочетени престъпници пред тях; трето: грубо разделя народа на такива, които се идентифицират с Петното и такива, които се отграничават от него с ужасно възмущение.

Дали от това тълкувание, от тези изводи, от това създадено от тях разделение и озлобление между българите някой ще извади някаква полза? Някой изобщо може ли да вади полза от едно озлобление? Да – както дяволът усуква въжета от пясък и дим. Кой обаче е Дяволът в нашето време?

Това ще разберат най-вероятно внуците ни, когато са вече старци. Ако въобще ги интересува нашето блудкаво време.

Автор: К. Терзийски; Редактор: Е. Лилов