Да поговорим за съкровищата на Васил Божков

Коментар от проф. Ивайло Дичев:

В драмата „Божков“ се преплитат всички сюжетни линии от последните 30 години. Нелегалният чейнджаджия от късния Живков, който стига върха при ранния Сакскобургготски. Медийният линч, който укрепва доверието във властта. Липсата на правова държава, която е на път да бъде компенсирана от авторитарен прокурорски режим под ръкопляскането на жадните за мъст народни маси. Лошите десни, които не са доволни от Божков, не харесват обаче и Гешев. Разсейващата се соц-опозиция. Мистериозните американци, наложили забрана на „един българин“.

На този рустик фон контрастно изпъква възвишената тема за колекцията на г-н Божков, оценявана на 200 милиона евро. Няма спор, че тя показва вкус. И затова предизвиква коментари, че този бизнесмен е от по-висок интелектуален порядък в сравнение с Крушата или Компира (оттук бил прякорът „Черепа" - демек умен, макар да звучи съвсем другояче).

Културата пере най-добре

На английски има думата „artwashing" - изпиране на имиджа чрез изкуство. На български можем да го наречем „артпиране“. Кофти работа е хазартът, това е ясно на всеки, но ето на - непреходната красота ще изкупи всички грехове. Имало е значи смисъл да се мамят нещастните пенсионери, които търкат билетчета с последните си стотинки, вярвайки в несъществуващите щастливци от екрана. Или ако перифразирам Жак Сегела, „културата пере най-добре“.

Всъщност г-н Божков се застрахова символично по цели три линии. Най-напред това са футболните клубове - първо ЦСКА, после „Левски". Рязката смяна на пристрастията говори, че става дума не за искрено фенство, а за осигуряване на ударна сила при нужда от протести. (За определени публики, впрочем, именно футболът е непреходното и възвишеното). Някои казват, че тия клубове му били натресени за издържане от властта - като един вид отплата за прохазартното законодателство. Така или иначе левскарите вече дадоха едно рамо.

Втората линия е инвестицията в Емиратите, а най-вероятно и в други чужбини. Логична за човек, който играе по ръба на закона и във всеки момент трябва да е готов да побегне. Пък и, казват, бил доста избухлив, а при нас икономическите прави често се кривят поради караници. Както, впрочем, стана и сега, когато се скараха съдружници.

Третата линия е художествената колекция. Тя не просто закрепва бизнесмена във вечността на културата, но и цели да привлече на негова страна една по-световна публика. Ако колекцията е регистрирана в ЮНЕСКО, то всеки скандал около нея добива международно измерение. Във всеки случай опитите за конфискация будят яростни викове от страна на защитниците: безценните предмети щели да се повредят, българската прокуратура действала като „Ислямска държава", която също рушеше културни артефакти.

Прави впечатление, че много от хората, свързани с тази колекция, са от бившата ДС - и шефът на фондация „Тракия“ Христосков, и проф. Маразов, който е един от главните експерти по оценяването на тракийските артефакти, и покойният Божидар Димитров, който излагаше в НИМ тази сбирка въпреки съмненията за произхода ѝ, като по този начин я легитимираше. Според главния прокурор Иван Гешев, съмнително било това, че именно хората, които трябвало да контролират антиките от страна на държавата, били назначени в частната фондация.

Как са придобити всички тези съкровища?

Въпросът как са придобити археологическите обекти предизвика навремето яростна полемика и на законодателното поле: трябва ли да доказваш откъде имаш ценните си предмети, някои от които струват милиони? Привържениците на Божков излязоха с аргумента, че ако от всеки колекционер се иска да докаже произхода на картината в хола си или на монетата в нумизматичната си колекция, ще настане страшен хаос. И така беше гласуван Законът за културното наследство от 2009, който на практика узакони по давност и картината в хола, и монетата, и 200-милионната колекция на Божков. Добре ни изпързаляха, нали?

Така и не разбрахме имат ли сертификати за произход тези обекти. Играят ни обичайния номер с „всички гледни точки“ - според едни имат, според други нямат; според едни ако нямат, виновен е Божков, според други виновни са държавните институции, които го мотаели. А според Бони Петрунова, директор на НИМ, предметите имали регистрация, но нямали идентификация, макар че тези два процеса били неразделни. От това аз разбирам, че на някого е било платено да ги регистрира, без да провери откъде са взети.

Помислете само - как се сдобива човек със златни тракийски предмети на международни търгове, без да получи сертификат за произход? Или може би е получил, но го е забутал някъде между фактурата за тока и гаранционното на пералнята? Кои са тези търгове, може да се провери, а при толкова сериозни покупки със сигурност ще се пази регистърът на купувачите и продавачите. В типичния си импулсивен стил г-н Божков сам беше казал в едно интервю: „Купувам от хора, които купуват от иманяри“. Възниква въпросът: наказуемо ли е това? Ако съм купил крадена вещ и уличат крадеца, могат ли да ми я вземат? В нормалния живот могат - да съм внимавал от кого купувам. А може би Божков е плащал? Може би е подкупвал онези, които са регистрирали колекцията, излагали са я в чужбина, лобирали са за закона? Очакват ни много епизоди, дано само не загубим интерес и не превключим канала, както обикновено правим.

Да припомним, че иманярството нанася непоправима щета на историята ни. Това не е просто кражба. Разграбването на тракийските могили е една от причините да знаем толкова малко за античния период на нашите земи. Фетишизират се предмети - ако може златни! - и така се унищожава завинаги възможността да научим какво са правили онези хора с тях, как са живели, в какво са вярвали. Чудя се как може учени, които се наричат „траколози“, да не разбират това? Увлича ги сензацията, а без предмет и селфи на щастливия археолог сензация няма. Затова са така скучни тракийските сбирки - представят ни артефакти без история, без знание за миналото. Един вид сувенири, около които всеки да си фантазира. То и някои професионални археолози действат понякога като иманяри, даже с булдозери си служат, но да оставим тази тема на други.

Целта оправдава средствата?

Не знам дали акцията на прокуратурата ще доведе до нещо. Или просто работата ще си остане там, докъдето стигна в разследването на хакнатата пръскачка пред парламента или шпионите-русофили. Не ми е съвсем ясно и чия точно е собствеността на колекцията: на бизнесмена или на фондация „Тракия“? Във втория случай отнемането ѝ може би не е невъзможно, но трябва да се води друго дело заради иманярската следа. Дано поне успеят да опазят експонатите, докато се разбере какво става.

Не знам дали би било по-добре колекцията да бъде национализирана. Макар че повечето май сме убедени, че това е откраднато национално богатство, което следва да принадлежи на всички ни. Но кой да го управлява? В културата държавният монопол води до скука и монотонност. Виж, за хазарта съм на позицията на г-н Симеонов: това е опасен бизнес, който следва да се развива само от държавата. Но частни музеи нека има колкото може повече - публиката само ще спечели. Много важно е обаче това да се прави от почтени бизнеси. За да не стигаме до „muswashing" - изпиране на имиджи чрез музеи.

Чувам и един такъв аргумент - било добре, че „Черепа“ събирал тези обекти, та било то и от иманяри. Иначе сме щели да загубим това безценно наследство. Казано другояче: целта оправдава средствата. Да, но някой може да каже същото и за акцията на Гешев: добре е, че налага ред, па макар и не винаги със законни средства. Не мислите ли, че е по-добре да не се плъзгаме по тази плоскост?