Да си спомним за България преди Борисов

Коментар на Иво Беров:

Можете ли да си представите, че България би могла да бъде управлявана от възпитан, умен, честен, почтен, добър, образован, изискан и уравновесен политик? Политик, който е пълна противоположност на Бойко Борисов? Политик, с който всяка напреднала страна би могла да се гордее? Най-вероятно - не.

А можете ли да си представите България като страна, в която профсъюзите всяка година искат 12 процента увеличение на заплатите и заплашват с бунтове и стачки, ако увеличението е не 12 , а само 9 процента?

И още: можете ли да си представите България като страна, в която за четири години пенсиите са се увеличили четири пъти? Или България с най-висок икономически ръст в цяла Европа? Или с най-голям прираст на раждаемостта?

Най-вероятно не можете да си го представите. С никакъв напън на въображението. Само че това не е въпрос на въображение, а на памет. Защото всичко това вече се е случвало.

"Будалата"

България е имала възпитан, умен, честен, почтен, добър, образован, начетен, изискан и уравновесен политик, пълна противоположност на Бойко Борисов. Политик, с който всяка напреднала страна би могла да се гордее. Неговото име е Филип Димитров.

А можете ли да се досетите какво е било отношението на същата тази страна, на мнозинството българи тоест, към въпросния умен, честен, почтен, добър, образован, начетен, изискан и уравновесен политик, с която всяка напреднала страна би могла да се гордее? Тези, които са твърде млади, за да си спомнят онези времена, биха могли да се досетят. Не е трудно. А останалите биха могли да си спомнят.

България, мнозинството българи тоест, възприе този добър, честен, почтен, умен и образован човек така, както Бойко Борисов възприема умните хора. Като „пидал”. И като будала. „Пидал”, защото умът, достойнството и почтеността по нашите краища са странност. Чудатост необяснима. Отклонение. Нещо враждебно и различно от общоприетото. Защото общоприета по нашите краища е простотията. А будала, защото поискал вот на доверие.

Филип Димитров не беше никакъв „пидал”. Беше мъж. Мъж и политик, който не променя вижданията си през ден. Който ги отстоява и поема отговорност за тях. Мъж, който уважава и следва демократичните закони и правила докрай, независимо от последствията.

И точно затова беше възприет като будала - защото загуби властта, след като поиска вот на доверие, както правят достойните и почтени политици. Докато неговата противоположност - Бойко Борисов - се възприема от природонаселението като пич и хитряга. Защото умее да се измъква от отговорност, а след това, при първа възможност, отново да се примъква към властта. /Нали никой не вярва, че „мъжагата” Бойко си подаде оставката, защото бил разчувстван от това, че на един от протестиращите му потекла кръв/. Та значи: Борисов бива възприеман като умник и хитряга, защото си променя възгледите и настроенията като подрастващо девойче. Като ония женствени мъже, за които се предполага, че са „пидали”. И ако се попита човек защо същото това мнозинство не е заподозряло Бойко Борисов в „пидалско” сбърканячество, веднага може да се сети за два отговора. Първият - защото Бойко гъгне басово, следователно не е „пидал”. Вторият - защото си е като него. Като простолюдието. Демек - прост. А простият човек не може да бъде „пидал”, нали? Те, „пидалите”, са умни. Нали? Умни, начетени, възпитани, изискани. Като Филип Димитров. Който отгоре на всичко е и с очила.

"Сбърканякът"

За да бъдем точни обаче, трябва да признаем, че не простолюдието нарочи Филип Димитров за „обратен”. Пръв беше един професор, преподавател в университет. И то не в кой да е университет, а в Софийския. Името на този професор е Драгомир Драганов. И разбира се, като всеки професор /извинете, не като всеки професор, а само като професор Драгомир Драганов/, този професор не нарече Филип Димитров „пидал”. Нарече го „хормонален сбърканяк”.

Докато истинският сбърканяк си беше тъкмо този така наречен професор, независимо какъв сбърканяк - хормонален или университетски. Сбърканяк, защото почти всичките му писания по вестниците, а и повечето му лекции в университета биваха онаглеждавани с едни дълбоко заклещени /по причини, за които можем само да се досещаме/ в съзнанието или по-скоро в подсъзнанието му образи. „Задник” и „свалени гащи” - ето университетско-професорските му образи и помагала.

Във всички среди, дори в най-университетските, може да се намери особняк или сбърканяк /ама истински, като Драганов, не като Филип Димитров/, който да цвъка по писанията си разни простотии, сякаш не е професор в СУ, а министър-председател на Република България от ГЕРБ. Особеното е това, че обществото прие с охота простотиите на Драганов. Глътна ги. Разпространи ги. Не им се противопостави. Превърна ги в обществено мнение.

В България клеветите и лъжите се възприемат като обикновени политически похвати, които при определени обстоятелства, ако не и при всички, могат дори да служат на справедливото дело. А пък както се знае, по нашите земи едно дело е справедливо, когато е наше /когато козата е ностра, както биха се изразили балканските последователи на Кръстниците/. Така че без притеснения можем да си наричаме Филип Димитров сбърканяк и „пидал” - така служим на делото, разобличаваме лошия, който съсипал българското земеделие, примерно... /Между другото: нека тези, които си мислят, че Филип Димитров наистина е съсипал земеделието, да видят доклада на комунистическия президент Петър Младенов за състоянието на българското земеделие, прочетен на партиен пленум през 1990 година./

С две думи: начин на мислене, който води пряко до сегашното „ще ги плещя каквито си ща - моето дело е право, щом им правя магистрали”.

"Лошият"

В началото стана дума и за това дали можете да си представите България като страна, в която профсъюзите всяка година искат 12% увеличение на заплатите и заплашват с бунтове и стачки, ако това увеличение не е 12, а само 9 процента. И страна, в която за четири години пенсиите са се увеличили четири пъти. Отново няма нужда да си представяме, достатъчно е да си спомним. Профсъюзите искаха 12-процентно увеличение на заплатите всяка пролет и всяка есен при управлението на СДС, когато министър-председател на България беше Иван Костов. Е, не получаваха 12 процента, а само 9 - заради проклетията и злобата на лошия Костов, разбира се.

Нека сега всички, които си обясняват българското битие, българската съдба и българските превратности с проклетията и злобата на лошия Костов да си спомнят с колко процента увеличаваше той заплатите всяка година. И с колко увеличи пенсиите. За четири години те бяха увеличени четирикратно.

Към тези забравени явления можем да прибавим още три. Три български мечти. И трите - осъществени и сетне забравени. Едната е махленско-битова. Другите две - всеобхватно-вселенски.

Първата, махленско битовата - България да бъде страна, където хората не си крадат чистачките. Където не си ги прибират вкъщи, а си ги оставят по колите и после - о, чудо невиждано - те още са си там. Спомня ли си някой тази кристална мечта на прехода, възпята в незабравими евъргрийни?

Разбира се, никой не помни тази осъществена мечта. Но пък всички помнят как Костов продал Кремиковци за един долар. Помнят тази продажба дори онези възмутени и негодуващи срещу политическата класа граждани и водачи на граждански партии, които тогава са били на 6-7 години. Като осъзнати и високоотговорни хлапета те явно не са учили таблицата за умножение, а са бдели за това как ще бъде продаден Кремиковци и за колко. И са пропуснали да забележат, че според приватизационния договор за Кремиковци купувачът се задължава да изплати 300 милиона дългове на комбината и да направи там вложения за 400 милиона. От което излиза, че Кремиковци е продаден не за един, а за 700 милиона долара.

Пропуски, които сега дават възможност на Бойко да натяква за продажбата на предприятия като Балкан и Кремиковци и да подхвърля на обществото каквито числа и суми си поиска. Като примерно това, че без „Белене” токът щял да поскъпне 16 пъти.

Сигурно никой не помни и нещо друго: че да бъде на първо място в Европа по икономически растеж не е никаква мечта за България. Действителност е. Случило се е. След 2007 година, когато страната влезе в ЕС /6,2 % в реално изражение; източник www.econ.bg/.

И това сигурно никой не помни - че да бъде на първо място в Европа по раждаемост на глава от населението също не е мечта, а действителност. Бивало е. През 1999 година /източници: ЦИД и ИПИ/.

А това, че партиите се оплюваха и лъгаха в името на „правото си дело”, това, че допуснаха преходът да бъде обявен за неуспешен и дори за криминален въпреки постиженията на България - влизане в НАТО и ЕС, постоянен икономически растеж в продължение на десет години, неколкократно увеличение на доходите, само дава предлог на Боко и боковците около него непрекъснато да прехвърлят вината за провалите си върху всички и върху всичко - върху партиите, върху прехода, върху демократичните служби и институции, че и върху Европа дори, повтаряйки до втръсване тъповатото „всички рушаха, само той мисли за народа и гради, защото прави магистрали и детски градини” /всъщност Боко е построил само 30 километра повече пътища от правителството на СДС, въпреки несъпоставимите с онова време възможности на бюджета/.

Последният юруш на плиткоумието

Поради всичко изброено дотук сегашните избори бяха избори на неосведомеността, лъжата и плиткоумието. Избор между големите и малките лъжи, без да се знае кои са големите и кои - малките. Избор, след който България несъмнено ще изгуби онова, което е постигнала, защото не го оцени, а го пренебрегна. Страната несъмнено ще се върне години назад и ако има нещо добро в цялата тази история, то е, че сегашният юруш на плиткоумието, безхаберието и невежеството ще бъде последен.

Голяма част от онези, които гласуваха за ГЕРБ, знаеха, че това е последният им юруш. И затова бяха сплотени и решителни. Затова техните гласове бяха най-много. А и защото останалата България беше като вцепенена. Разколебана, объркана, обезверена.

Да си припомним думите на един американски философ, който беше казал, че двайсет процента от което и да било природонаселение, племе, народ, общество или държава са глуповати. Разликата между България и развитите страни е, че този процент в ония страни не е на власт. В развитите страни той си знае мястото. Не сочи пътя, не води, не поучава, не казва кое е добро и кое лошо, не създава образци, не се дава за пример, не наглее, не вилнее, не тормози останалите, а си трае и си слуша чалгата. В България е обратното - властва, наглее, смята себе си за пример и образец, сочи пътя. Пътя за никъде, разбира се.

Затова в близките години основната задача на обществото ни е да се отърве от властта на тези хора. И от всичко онова, което създава, предопределя, обуславя и поставя на власт хора като Бойко Борисов. Чак тогава ще тръгнем напред. Както направихме през 1997 година.