Дебелоочието на оглушалите

"Буруджиева: Посланиците на Германия и Франция трябва да бъдат изгонени" - из новините на в. "24 часа"

Българският протест срещу правителството на Орешарски, което още с първите си управленски жестове олицетворява срастването на държавата с олигархията, е уникален в поне две от своите характеристики. На първо място с неуморната си продължителност той разбива самоунизителния и трайно битуващ възглед за българското овчедушие. Да, неведнъж сме намирали повод да се вайкаме и окайваме заради търпението, оцеленческите си стратегии и нагаждаческо поведение. Прибягвали сме до навика за спасяване поединично, надхитряне със системата, бягство в чужбина или в собствените си затворени вътрешни светове. Оправдавали сме се и с децата, и с хляба.

Днес протестът издига истината по-високо от хляба и това е втората му същностна черта: изборът на харизонт. Като добавим и ведрата артистичност, с която се предпазва от агресия и произвежда красиви метафорични събития, то няма да е трудно да проумеем защо самозваната управляваща върхушка му противопоставя глухотата си. И не само: колкото по-несломим изглежда протестът, толкова повече се втвърдява наглата посредственост и дебелоочието на парламентарното малцинство и кукловоденото от него правителство.

Грешки или грехове?

Примерите за това са безброй: Депутатка от "гражданската" квота на БСП изпада в болшевишки транс и патоси от времето на Студената война и жажда да гони посланици. Вторият властови ешалон отново бива запълван, сякаш напук на всяко приличие, със скандални фигури – от Иванов до Чуков. За роднинско-партийните назначения направо е омерзително да се говори. Зачерква се етиката от наименованието на една парламентарна комисия и етиката изобщо, отменя се и имитираната свръхактивност по изготвяне на нов избирателен кодекс, работата един вид се отлага за друг път. Пускат се в обращение апокалиптични икономически и класови-борчески сплетни, на които да се "вържат" доведените под екзистенцминимума на съществуване и мислене българи.

Ето затова и не съществуват вече думи, с които протестиращи и правителство да могат да общуват помежду си, думи, които да прехвърлят пропастта, издълбана помежду им и маркирана с невижданите полицейски ограждения на сградата, която пази "народовластието" от народа. Не съществува дори думата "оставка", изкрещяна от Игор Шабов, кацнал като щъркел-предвестник върху онзи комин, най-възможното високо място на самоотвержения риск, щом тези, към които е отправена, не я разбират.

Страхове и безстрашия

Страшно е, когато свършат думите и животът ни започва да "говори и жестикулира" на други езици, и отчаянието придобива плът и телесност: през зимата неколцина се самозапалиха, днес неколцина са обявили безсрочна гладна стачка. Но нима смъртта е решение? Не, потвърждават го и думите на знаменития д-р Кръстев, отпечатани през 1907-ма в "Мисъл", в не по-малко глухи и страшни времена:

"Наближава последният и най-важен момент в борбата между една подла и престъпна власт, от една страна, и представителите на българската наука, на духовната свобода и на народното достолепие, от друга. И на вас, крилата младеж, се е паднала честта да изнесете на своите плещи тая фаза на борбата и да нанесете последния удар на една политика, по-вярно: на една верига от престъпления, която покри с позор нашето отечество (...)."

Автор: М. Иванова/Редактор: М. Илчева