Делото на давещите се е дело на самите давещи се!

Коментар на Еми Барух:

По улиците на София крачат мрачни хора. С отсъстващи погледи. Напрегнато и нервно. Публичното поведение на множеството е лишено от онези жестове и мимики, характерни за културния код на цивилизованото общежитие. В малките населени места картината е същата. Какво обединява това множество? Една случайно споделена територия, която мнозина са готови да напуснат при първия възможен случай.

Всеки за себе си, тихомълком и безучастно…

По кръстовищата на тази територия вече 20 години се пресичат неуспехите на поредица реформи: днес на дневен ред са провалите в здравната, образователната, икономическата, съдебната, пенсионната реформа. Замислени зле и проведени лошо, тези реформи тресат с различен магнитуд социалната тъкан, чиято имунна защита отслабва все повече. Българското множество наблюдава отстранено експериментите със собственото му тяло - делото на давещите се е дело на самите давещи се.

В същото време негодуванието срещу пенсионната реформа във Франция мобилизира стотици хиляди граждани, а студентските лидери призоваха за още протести тази седмица, докато Сенатът разглежда повишаването на възрастта за пенсиониране.

В България никога не е имало култура на уличните протести - тази крайна форма на реакция срещу решенията на управляващите, взети без съгласие на множеството, изисква рефлекс, решимост, мотивация, солидарност, лидери. От двете страни на Балкана идеята за колективното действие като ценност отсъства.

Сякаш енергийни вампири са източили съпротивителните сили на онова поколение българи, което мечтаеше да събори границите и след като това стана факт, то пенсионира своите политически илюзии и се дистанцира от експериментите на българската демокрация.

Роби на собствената си апатия

Какъв е кодът на поведение, който наследиха родените в интернет? Те общуват с всички точки на света, но фактически възпроизвеждат във виртуалното пространство капсулираните групи и подгрупи на своите моментни интереси. През тази призма светът се разпада на отделни несвързани общности, между които тече слаб ток и ниско напрежение.

Докато във Франция винаги, когато студентите излязат на улицата, има риск от революция, коя ли ще да е общата кауза, която е в състояние да обедини техните връстници от така наречените нови демокрации, за да направят нещо сами за себе си и за обществото, в което са израснали?

Ако сме участвали в създаването на свят, който е като цяло несправедлив, нека не забравяме, че демагогията на демокрацията по принцип и на българската демокрация в частност ще се простира до там, докъдето стига мълчанието на множеството.