Детефобия?

Европа застарява, раждат се все по-малко деца. Не просто по-малко от две деца на двойка родители - много жени изобщо остават бездетни. В Германия 21% от жените между 40 и 44-годишна възраст нямат деца. Причините затова са много, но сред най-важните е трудността да се съвместява работата с отглеждането на децата, което все още се вменява като дълг основно на майката.

Мълчаливият бунт на нераждащите жени

В Австрия ниската раждаемост е огледало на много консервативните нагласи за ролята на жената: до 1975 година мъжът по закон взема всички важни решения за семейството и децата, включително и дали жената да работи или не. И днес една трета от анкетираните австрийци смятат, че мястото на майката е у дома. Фактът, че в момента 62 процента от австрийките на възраст между 30 и 44 години работят на частична заетост, само още веднъж показва, че основно жената носи тежестта при отглеждането на децата.

Не е чудно следователно, че жените се въздържат да имат деца. Деца насила не се създават, не помагат и включително финансовите инжекции. Австрия е в челото на ЕС по финансово подпомагане на семействата, но в дъното по раждаемост. Мина и времето, когато жените раждаха деца под натиска на идеологически концепции. Само в региони с истинско равноправие, като скандинавските страни и специално Швеция, ситуацията е по-благоприятна.

Общество на егоисти

Общество, в което има малко деца и много възрастни, се превръща в общество на егоисти. Няма дете, отгледано без лична саможертва и безсънни нощи, колкото и добра инфраструктура от детски градини и ясли да е изградена. Фиксирането само върху собственото благополучие и собственото спокойствие е една от тенденциите в богатите западни общества днес, където раждането на повече деца е оставено на иначе тъй недолюбваните хора с мигрантски произход.

Бившата комунистическа част на Европа пък все още има много сериозен проблем с изоставените деца. Домът за сираци (които не са никакви сираци, а деца с живи родители) е социалистически феномен, който продължава да се възпроизвежда. Дори в определяната като отличничка на прехода Чехия 22.000 деца се отглеждат институционално. Наистина, тук се включват и децата с ментални или физически увреждания, но факт е, че нагласите деца да се изоставят от собствените им родители не намаляват, а растат. Само 4% от децата са настанени в домове с решение на органи, мнозинството се намират там по волята на собствените им родители.

Българският "принос"

България нееднократно привлече вниманието на международните медии (да си припомним само репортажите на БиБиСи) с темата за занемарените деца от домовете. Наскоро Българският Хелзинкски Комитет сигнализира за смъртни случаи на деца с увреждания, починали поради немарливост и дори направо от глад. Наистина, в България се правят усилия децата да бъдат извадени от домовете, но това става прекалено бавно.

9 от общо 32-те дома за деца ще бъдат закрити през идните 5 години, а затварянето на всички останали щяло да стане в рамките на 15 години. Това означава, че на България ще са нужни 35 години след падането на комунизма, за да се справи с едно от най-тежките му наследства. За да се затворят домовете обаче е нужна алтернатива: семейна среда, не институция, където да бъдат настанявани нуждаещите се деца.

Приемно семейство? Непозната дума...

На Запад отдавна съществува традицията на приемното семейство. Само през 2005 година 9.000 деца в Германия са настанени извън роднинския кръг. Откъде идват тези деца ли? Ами от семейства в криза, където е имало насилие, дроги или нищета. Винаги ще има родители, неспособни да изпълняват задълженията си, затова обществото създава система, за да прихване децата в риск: не домове, а други семейства.

В един малък град като Залцбург например годишно около 300 деца се отглеждат в приемни семейства. В Чехия приемните семейства са около 5.000. В България засега има само около 500 приемни семейства, а през последната година особено активен е българският комитет на УНИЦЕФ с кампанията “Стани приемен родител”.

Всичко това обаче е само начало. Тепърва трябва да се развива нова култура по отношение отглеждането на чуждо, а не на “биологично свое” дете. То изисква особена толерантност и разбиране, защото децата от домовете или от проблемни семейства идват с дефицити в общуването, те обикновено са със забавен ръст и развитие - не толкова заради недохранване, а главно заради липсата на обич, майка, стабилна семейна среда и внимание.

В плен на страхове и табута

Децата от домовете често са от малцинствата. Изисква се кураж, за да се вземат за отглеждане такива деца и да се преодолеят страхове, табута и предразсъдъци. Наистина, България не е Америка, където не само актриси като Анджелина Джоли и Мадона редом със своите отглеждат и осиновени цветнокожи деца, но е много разпространен и моделът на разширеното семейство, в което деца от различни бракове, етноси, биологични и взети за отглеждане, съжителстват като голяма фамилия.

Българските приемни родители заслужават поощрението и вниманието на обществото, включително и медийното внимание. Българинът няма да загуби, ако изтърве някоя клюка или нецензурна реплика от устата на политик. Но ще спечели, ако научи повече за благородни хора и цивилизовани модели.