Европейските решения за бежанците не работят

Преди 25 години държавите от ЕС приеха така наречените Дъблински правила за прием на кандидати за убежище. С тях трябваше да се гарантира, че отделните държави няма да си прехвърлят отговорността за бежанците едни на други. Правилата трябваше да внесат яснота кой е длъжен да поеме грижата за пристигащите отвън хора.

Първата Дъблинска директива така и още не беше влязла в сила, когато започнаха дискусиите дали разпределението на тежестите между отделните държави наистина е справедливо. Междувременно в сила е вече третото Дъблинско споразумение. Според него отговорност за регистирането на пристигащите бежанци и проверката на подадените от тях молби за убежище носят онези държави, в които бежанците за първи път са стъпили на територията на ЕС.

В хода на годините обаче се стигна до сериозни промени в маршрутите на бежанците към Европа - в момента най-голямата тежест по приемането им се пада главно на Гърция и Италия. Променят се и страните, от които пристигат най-много бежанци, в зависимост от това къде припламват нови огнища на насилия и конфликти. От началото на войната в Сирия значително се увеличи броят на кандидатите за убежище. Кризата, която преживяваме в момента, следователно беше предизвестена - увеличаващият се брой на бежанците не е наистина изненадващ. Още през октомври 2014 по време на среща на вътрешните министри от ЕС се чуха прогнози за подобни тенденции, само че малцина в Европа явно са взели съответните мерки за подготовка. Твърде често политиката по отношение на бежанците и даването на убежище следва развитието, вместо да го предвижда - може би поради тайната надежда, че бежанците могат и да отминат, за да потропат на вратата на съседите.

Споразумението от Дъблин не работи

Подобни надежди обаче са измамни. Няколко различни миграционни маршрута пресичат през тази година всевъзможни европейски граници: пристигат хора, бягащи от войните в Сирия и Ирак, политически бежанци от Еритрея и Нигерия, икономически бежанци от африканските държави, както и от Западните Балкани. Според разпоредбите на Дъблин-III отговорността за първоначалния прием на кандидатите за убежище би трябвало да носят най-вече Гърция, Италия, България и Унгария. Само че правната рамка от Дъблин на практика вече не функционира, както публично призна в едно интервю германската канцлерка Меркел. Някои европейски държави не са в състояние да осигурят хуманни условия за прием на кандидатите за убежище, с оглед на техния увеличава се брой, други пък - просто не искат.

Ситуацията на гръцкия остров Кос например е драматична и ужасяваща, но гръцката държава от години насам не е в състояние, нито пък желае да изгради функционираща система за прием на бежанци, независимо от предлаганите от Брюксел парични помощи. Същото се отнася в донякъде по-малка степен до Италия, която регистрира значително по-малък брой кандидати за убежище, отколкото идват в действителност. Повечето от бежанците предпочитат да продължат пътя си на север. Южните европейски страни по Средизменоморието постоянно говорят, че е несправедливо те да поемат основната тежест. Този аргумент не е неоснователен, затова ръководството на ЕС ще направи добре, ако публично признае, че споразумението от Дъблин е ликвидирано. Но какво да го замести?

Недостатъците на квотния принцип

От години държавите от ЕС обсъждат създаването на друга система за прием на бежанците. Еврокомисията предложи например квотен принцип, на доброволни начала. Вътрешните министри от общността обаче не можаха да постигнат съгласие около това предложение. В момента на практика само 5 държави приемат и обработват огромната маса от молбите за убежище. Тези държави следователно биха извлекли ползи от квотния принцип, останалите 23 държави обаче би трябвало да приемат повече кандидати за убежище. Поради това има и силна съпротива срещу тези предложения - най-вече от Великобритания, Испания и много източноевропейски държави.

Следователно не е грешно, че германската канцлерка обяви бежанският въпрос за онзи голям европейски проект, по който ще си проличи дали Европа е в състояние да действа единно и солидарно. Благородни думи, които трябва да бъдат последвани от дела.

От две десетилетия насам Европа се опитва да си изработи единна политика за даване на убежище и да намери система за по-справедливо разпределение на бежанците. Германия е силно заинтересувана от подобряването на сегашната система, защото в момента тя приема повече кандидати за политическо убежище, отколкото биха й се полагали, ако съществуваше квотен принцип за разпределение на бежанците. Германската квота би възлизала на 16%, а сега страната приема близо 30% от всички кандидати за убежище в Европа. Само че ако човек се вгледа в данните за последните седем години и анализира средните стойности, картината ще се окаже малко по-различна. Тогава би се оказало, че Германия вече е изпълнила задълженията си по квотите, че Италия приема прекалено малко кандидати за убежище, а Гърция - прекалено много.

Твърде много празни думи

Поради различните интереси на 28-те държави в ЕС за момента изглежда почти невъзможно да се постигне споразумение около квотния принцип. Затова и предупрежденията на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, че държавите от общността следва да демонстрират повече солидарност помежду си, остават без последствие. Сегашните принципни разбирания на държавите в ЕС по въпросите на миграцията, имиграцията и даването на убежище, вероятно ще останат непроменени още доста дълго време.

Постоянните заклинания за сътрудничество със страните, от които пристигат кандидатите за убежище, са вече толкова изтъркани, че просто са изгубили всякаква стойност. Факт е, че управниците в Сирия, Либия, Еритрея и още много други страни проявяват пълно равнодушие към съдбите на хората от своите страни.

Може би ЕС би могъл да окаже поне малко въздействие над някои по-умерени африкански държави или над демократичните държави на Балканите. За тази цел са предвидени конференции на ЕС със страните от Африка и страните от Западните Балкани. Крайно време е на тези форуми да се предприемат конкретни мерки. Само че и този апел е почти също толкова стар, колкото и Дъблинското споразумение - 25 години.