Една смешна икона

Еразъм Ротердамски смята, че всички човешки конфликти са решими, защото причините им не са извън обсега на човешкото. Аз си мисля така: Еразъм иска да каже, че това, заради което се карат хората, е преодолимо, защото е продукт на човешката мисъл. Или иначе казано - хората си причиняват неудобствата, конфликтите и страданията сами. И именно затова не е чак толкова трудно да се справят с тях. Та нима войните не са заради неовладяна човешка алчност, злоба и завист? Та нима гладът не идва от неорганизираност, глупост и отново - алчност? И случващото се в човешката душа може да бъде както отчаяние и гняв, така и мъдрост и смирение. И тъй като нещата, случващи се в нашите души, са в обсега на човешкото, те са овладяеми и контролируеми. Поправими.

Каква ирония!

Така си мислех след разговора за Еразъм. Но стига толкова за този мил Еразъм. Оставих го на кучетата на Бог, доминиканците, да го хапят по кльощавите пищяли и отидох в една черква. Влязох и се прекръстих. По принцип всички ирационални ритуали са ми противни. Но съм християнин и гледам да не изпадам в гняв срещу нищо, включително и срещу нелепите ритуали. Прекръстих се. И заразговарях с Господ. Господ, повярвайте ми, е най-добият събеседник, който човек може да има на тоя свят. И на оня. Вечен събеседник и неизтощим. Всичките ни отчаяни глупости влизат в благите му уши и никога не се обръща на другата страна, никога не пита: Абе, а какво стана със стария Пасат на Венци? - за да ни отклони от вечната тема за нашето недоволство.

След като си поговорих с Господ, поразгледах черквата. И там, близо до входа, видях това, което всъщност отключи този мой разказ: една малка икона в типичен късно-православен стил. Тоест, нещо средно между оцветена с моливи репродукция и Бог знае какво. Стори ми се позната. Вгледах се по-внимателно и след две минути по лицето ми се разля скромна усмивка. Усмивката на човек, който може да направи гръмотевична пакост, но предпочита да се въздържи. Аз наистина се наканих да прихна в зъл и волен смях, но скромно и благо се въздържах. А това беше защото… Защото от иконата ме гледаше Свети Георги Победоносец. Но всъщност основата на иконата беше репродукция на прочута картина. "Наполеон преминава Алпите" - прочутата картина на Жак-Луи Давид. Давид - Бащата на класицизма. Приятелят на Революцията. Верният другар на Неподкупния Робеспиер. Става въпрос за Великата френска революция. Тая, която е съборила католическата църква от многовековния й трон и е преследвала кюретата и епископите с демонично настървение. Пък за основа за фигурата на нашия мил православен светия Георги беше послужил не друг, а Чудовището Наполеон - най-страшният и омразен враг на християнска и консервативна Европа, но най-вече на православна матушка Рус. Иконата беше не просто копие - тя беше дорисувана върху репродукцията на "Наполеон преминава Алпите".

Хахаха. Така ми се прищя да гръмна със смеха си в полутишината на църквата. Да се разсмея на тоя глупав кич, на това немощно и глупаво-хитро, надяващо се да не бъде забелязано плагиатство. Което беше и лукаво в своята същност, защото се осланяше на предположението, че православното паство е безпросветно и неграмотно - и никой няма да забележи глупавото прекопиране.

Смирение вместо гняв

Но се сетих за Еразъм - и не се разсмях. Защото си казах: Сега мога да дам воля на злобната си насмешка. Сега тая съществуваща обективно нелепост, тая смешна прекопирана от Най-Неподходящия Оригинал икона може да отпуши презрителния ми смях. Може от нея да се родят гняв и отвращение. Срещу църквата, срещу иконописците, срещу цялото бедно православие. Но аз мога да направя и друго. От тази нелепост може да се роди и друго… Да се роди смирение. Та нали тъкмо според Еразъм конфликтите и злобите между хората са изкореними, понеже са в територията на човешкото. Понеже изворите им подлежат на контрол. И на личен избор. Аз мога да избера дали да съм зъл и насмешлив. Или смирен и всеопрощаващ.

Затова се прекръстих, покашлях се, казах довиждане на Господ и излязох от черквата. Бях направил избора да бъда не насмешлив и зъл, а смирен и благ. Е, какво пък толкова, казах си на излизане. И ми стана много добре. Прищя ми се да тупна приятелски хитрия иконописец-копист по хитрото му рамо.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев