Една страна си затваря очите

В еврозоната цари раздвижване. Италия се стабилизира, новото испанско правителство се захваща с безработицата, дори гърците разбраха, че времето на разхищенията е свършило. Само една страна отказва да погледне истината в очите.

Става дума за Франция в навечерието на президентските избори; и за това, че почти никой там не казва истината за състоянието на френската икономика. Водещите президентски кандидати, консерваторът Никола Саркози и социалистът Франсоа Оланд, обещават да харчат повече за благоденствието на хората, но същевременно щели и да пестят. Нямат също така сериозна концепция за съкращаване на данъците.

Саркози предлага на избирателите протекционизъм, атакува френските данъчни емигранти, заплашва да излезе от Шенген и - преди Тулуза, във всеки случай - натякваше за злините на имиграцията. Оланд обещава да разшири държавния сектор, да създаде нови работни места, да свали частично пенсионната възраст, вдигната от Саркози от 60 на 62 години, и да ужили богатите с данък от 75 процента.

Живот на кредит

Защитниците на досегашния курс изтъкват, че Франция не е сред пациентите на еврозоната. И наистина: Франция притежава завидни икономически достойнства: образована и високо производителна работна сила, повече големи фирми в глобалния каталог Fortune 500 от всяка друга европейска страна, силно развит сектор на услугите, водещи промишлени браншове.

Само че действителността е по-скоро мрачна. Франция живее над възможностите си от 1974 насам. Държавният дълг е достигнал 90% от БОП. Обществените разходи (56%) поглъщат огромни суми - повече, отколкото във всяка друга страна от еврозоната. Безработицата е на най-високото си равнище от края на 90-те, през последните 30 години не е падала под 7%, а в проядените от престъпност предградия на големите френски градове тя е направо хронична. Износът стагнира, докато в съседна Германия не спира да расте.

Франция можеше да си позволи да живее на кредит преди финансовата криза, защото тогава взимането на кредити беше лесно. Но не и днес. Нещо повече: нереформирана Франция може да се окаже в центъра на следващата евро-криза.

А ако наистина мислят това, което казват?

Когато предстоят избори, политиците гледат да избягват грозната истина - така е навсякъде. Само че френските политици я избягват тотално и това е необичайно за Европа. Към това се добавя и обстоятелството, че френските избиратели имат непоклатима вяра в благоволението на държавата и изпитват силна ненавист към безсърдечието на пазарите.

Френските бизнес лидери са се вкопчили в надеждата, че все пак реализмът ще надделее, и че когато бъде избран, новият президент ще забрави екстравагантните си обещания. Но възможно ли е това наистина?

Да не говорим, че има една още по-тревожна опция - кандидатите наистина да мислят онова, което говорят. А по отношение на Оланд, който изглежда по-вероятният победител, цялата тази работа може да има драматични последствия.

Предстоят неприятни изненади

Последният социалистически президент беше Митеран. Като негово протеже Оланд може би ще си спомни как пазарите и изобщо действителността наказаха икономическото късогледство на Митеран.

Защитниците на Оланд казват, че той бил прагматик, програмата му била по-умерена от онази на Митеран. Неговото предложение за понижаване на пенсионната възраст засягало само малка част от работниците, а данъкът от 75 процента за богатите щял да удари едно незначително малцинство. Само че подобна политика свидетелства за вражда към бизнеса и трупането на богатство, и отразява неспособността на френските социалисти да видят, че днешният свят има много малко общо със света от 1981, когато Митеран влезе в Елисейския дворец.

Но и Саркози не изпъква с идеи, които биха могли да измъкнат Франция от омагьосания кръг. Ако той бъде преизбран, рисковете надали ще изчезнат. Саркози не предлага наистина такава глупост като данъка от 75% на Оланд, но и той си затваря очите за нуждата от радикална реформа. С други думи, без значение кой ще бъде новият президент, едно е вече ясно: на французите им предстоят неприятни изненади.

АГ, ДИ, ДПА, С. Гяуров, Редактор: Д. Попова-Витцел