Живея тъпо. Заради дечицата.

Едно от най-разпространените оправдания за всичките ни компромиси гласи: Аз иначе бих направил какво ли не, но децата…Заради децата правя компромиси!

И ето: Заради децата не последвах мечтите си. Заради децата работя скучна и противна работа. Заради децата търпя шефа си - жалък и алчен човек.

Заради децата си съм готов на всичко. Даже и на жалко живеене! - така казва съвременният българин. Чувал съм го неведнъж. Самият аз съм го казвал.

Душата на човека е особен инструмент. Така ловко умее да се самопредпазва, че няма равна на себе си. Без да съзнаваме, ние можем да си създадем оправдание за всичко. Душата ни се предпазва от обвиненията чрез оправдания. Които фабрикува съвсем независимо от съзнанието.

Лисицата и гроздето

За да стане по-ясно това, което казвам, ще дам пример: Най-старата притча по тази тема е тази за лисицата и киселото грозде. Лисицата иска да си хапне грозде. Но то е на високо. И тя скача ли, скача. Но все не успява да го достигне. Накрая ловката и самооправдаваща се душа, този странен наш инструмент за дълбаене на света, измъква лисицата от противната ситуация. И Лиса - съвсем без да съзнава откъде ѝ е хрумнало това спасително решение - си внушава, че гроздето е кисело. Не е на високо, а е кисело. И затова няма никакъв смисъл да се занимава с него.

Така и ние. Когато сме страхливци, слабаци и безволници, си казваме: О, какво ли не бих направил за справедливостта, за истината, за своята чест и за достойния си живот! Но нали децата... За тях трябва да мисля. И затова ще си карам ей така - недостойно и половинчато. С безброй компромиси. Ако трябва, ще живея тъпо. А ако се наложи, ще живея и унизително. А ако съвсем се наложи, ще правя и низости. Ще се съгласявам. И ще търпя. Заради дечицата.

И в такива моменти, мислейки за това, чувайки такива думи - няма как да не си кажа: Та нима създаваме децата си само за да имаме оправдание за моралния си мързел и страхливост?

Много българи отиват в чужбина, макар че всъщност не искат. Или поне пред другите (а често и пред себе си) твърдят, че не искат. И оправдават избора си с децата. Аз никога не бих напуснал България - казват те - но не искам децата ми да израснат в такава дива и лишена от правила страна! Аз искам децата ми да пораснат някъде, където ще имат шанс. Това, че напускам България, корена си, е много мъчително. Ще страдам и ако зависеше от мен, никога не бих напуснал родината. Но заради децата го правя.

Още повече българи пък остават в България. Въпреки че не им се иска да останат. Но го правят - и пак заради децата. Твърдят, че никога не биха стояли и минута в тая объркана и бедна страна, ако не бяха децата им. Децата вече започнаха да учат; децата си създадоха среда, имат приятели; децата трябва да си останат българи, трябва да си знаят родината - така казват тези хора. И горко се окайват, че остават. И горестно мърморят как веднага, ако ги нямаше децата, биха офейкали. Никой от тях не си признава, че просто го е страх или го мързи.

Няма как, децата...

Тоест - и за едните, и за другите децата са чудесно оправдание за това, че не живеят така, както искат. Че не следват собствената си воля. Това ми се струва някак недостойно. Но все пак - както казах - душата е фин инструмент. Тя се самопредпазва. Не търпи самообвинения.

И така поколения наред прехвърлят неволно вината на децата си. Вината за проваления живот и за ненаправените важни неща. Но това не е чак толкова страшно. Защото все пак човекът, който е жертвал мечтите си в името на своите деца, е всъщност един щастлив човек. Неговата жертва е благородна. Той няма да живее смислено, но поне децата му ще имат смислен живот.

Но когато става въпрос за жертване на чистата съвест, тогава нещата стават някак противни. Не са рядкост хората, които казват: не бих се занимавал с тоя тъмен бизнес, но няма как - децата. Не бих правил всички тия нечистоплътни сделки, но децата… Не бих търгувал с оръжие и хероин, но децата...

Не вдигайте ръце и не крещете от възмущение! Не ме питайте къде пък съм видял хора, които се оправдават с децата си за търговията с хероин и оръжие. Има, има. Има ужасно много такива хора. Повярвайте ми! Даже моят баща цял живот произвеждаше в един институт минохвъргачки за Либия, Ирак и къде ли не. Заради мен. И аз съм отхранен с откъснатите крайници на жертвите на тия минохвъргачки.

Ами, такъв е животът - ще каже някой. А аз ще викна: именно за това говоря - за тия гнусни компромиси, оправдавани с децата. Защото в България пряко или косвено с такива бизнеси - наркотици, контрабанда, мошеничества, източване на ДДС, оръжие -  парите си изкарват огромен брой родители. И оправдават това именно с децата си. Защото трябва да се изкарват пари. За децата.

Ботев и децата

За да покажа, че малодушието, а не децата са това, което прави човека морално нечистоплътен, ми се иска да дам един пример. Защото на тоя, който има смело сърце и решителен ум, никакви деца няма да му попречат да вземе смели и безкомпромисни решения. Напротив - достойният човек ще мисли именно как да направи така, че децата му да имат в негово лице достоен пример. Пример за човек, който не прави компромиси със съвестта си.

И ето: Когато през 1876-та към българските земи трябва да тръгне чета, подготвена да подкрепи Априлското въстание, се оказва, че водачите ѝ са се отказали. Някой трябва да замести тези отказали се водачи, които може би са се оправдавали именно с децата си. И кой е попаднал под погледите на четниците, очакващи своя нов водач? Христо Ботев.

Ботев по това време е млад татко. Дъщеря му Иванка е съвсем мъничка. А съпругата му Венета има и друго дете - Димитър, който е от първия ѝ брак. Тоест - в семейството има две дечица. Извънредно удобно оправдание. Ботев би могъл да каже: Бих тръгнал, от все сърце бих отишъл да дам живота си за Отечеството, но тия две дечурлига…

Но Ботев не го прави. Не се колебае. Приготвя се, подстригва брадата си а ла Наполеон III и тръгва. Единствената му постъпка, която не е съвсем почтена, е, че не казва на жена си. Тръгва без да се обади. Но това е съвсем разбираемо. Тя би направила всичко възможно, за да го спре. По-късно - от кораба - Ботев ѝ изпраща прочутото си писмо. И съвестта му остава чиста.

Може би според днешните представи е по-достойно да останеш жив. Заради децата. Но колко ли недостойни неща би направил човек заради тях?