Животът на хомосексуалните в България
9 октомври 2013Германската журналистка Наоми Конрад разказва за срещите си с хомосексуални хора в България:
„Онези две жени там са лесбийки”, шепне ми доста театрално Георги Иванов. Устата му се разтяга в многозначителна усмивка. После отново се навежда към мен, за да добави: „Имат си и дъщеричка. А онези двамата в ъгъла - и те са двойка”, разказва ми още той. „Откъде го знам ли? Ами тия неща ги знае всеки в нашите среди!”, казва Георги. Под „нашите среди” той разбира хомосексуалните и транссексуалните в Пловдив, които добре се познават помежду си. За всички непосветени обаче сексуалната ориентация на тези хора си остава тайна.
"За тях хомосексуалността е грях"
„Само най-добрите ми приятели знаят, че съм гей”, казва Иванов, който в действителност се казва другояче. 21-годишният младеж не желае да назове истинското си име, защото не иска да го вижда из вестниците, нито пък желае семейството му да узнае, че си има интимен приятел, с когото дели стая в студентското общежитие на Медицинския факултет. Защото, както признава Иванов - за семейството му "хомосексуалността е грях".
Младежът носи зелена гривна с надпис: "Различни сме, но все пак еднакви" - мнение, което очевидно не е особено разпространено в България. „Хората тук все повтарят една и съща мантра: Аз принципно нямам нищо против хомосексуалните, но нека не демонстрират публично сексуалната си ориентация", казва 26-годишният Радослав Стоянов, който е сътрудник на Българския Хелзинкски комитет. Радослав е разочарован от консервативизма на българското общество и най-вече от факта, че в България не се води открит дебат по темата: „Как да се пребори човек с това мълчание", пита Радослав риторично. При това на него му е добре познато колко висока цена заплащат хората, които се решават да признаят публично своята хомосексуалност.
Преди няколко години Радослав прави именно това - признава публично, че е гей. По онова време в България се води дебат за еднополовите партньорства, а Радослав участва в редица радиопредавания по темата, показват го и по телевизията. "Покрай всичко това загубих много от приятелите си", разказва Радослав. От години той няма партньор. "Никой не иска да се събере с човек, който е разкрил публично хомосексуалната си ориентация", казва 26-годишният активист.
В тежки моменти Радослав се самоокуражава с мисълта, че все пак има немалко държави, в които нещата са доста по-напреднали - например в Германия и Великобритания. Сигурен е, че някой ден и в България нещата ще се променят. Ако не чрез промяна вътре в обществото, то посредством натиск отвън - от страна на ЕС. „В крайна сметка България не е Уганда или Русия”, казва Радослав и добавя: „Вярно, в България нещата не са чак толкова зле, колкото в тези две страни, но въпреки това не бих посъветвал нито една еднополова двойка, дори и да са чужденци, да тръгнат да се разхождат ръка за ръка из центъра на София. Особено опасно е в градския парк, защото там се събират хора от дяснорадикалната сцена”.
"В България всичко е възможно, стига да не вдигаш много шум"
Гонитби на хомосексуални? Неофициалният говорител на фен-клуба на един голям софийски футболен клуб казва в тази връзка следното: ”Нямаме нищо против тези хора, стига да не се показват публично”. Мъжът с атлетично телосложение дори не желае да употреби думата „хомосексуални”, но се опитва всячески да не остави у журналистите впечатлението, че футболните запалянковци, известни със своята склонност към насилие, са и хомофобски настроени. „Вярно, случвало се е отделни хулигани да нападат подобни... хора”, признава той, но веднага добавя, че това били все „лица, за които фен-клубът не носи отговорност”.
Младият мъж от Пловдив, представил ни се като Георги Иванов, твърди, че неговият град бил доста либерален. Изобщо ситуацията не била толкова лоша. След като ни казва това, Георги споделя, че се чувства добре в родината си. Някой ден иска да има и деца - три или дори повече. Надява се, че един ден той и приятелят му ще имат правото да осиновят дете. А ако надеждите му се окажат напразни? „Тогава ще сключим фиктивен двоен брак с друга хомосексуална двойка”, казва Георги и се усмихва. И ни разказва за една своя приятелка, която искала да промени пола си, но се спънала в българските закони. "Сигурен съм обаче, че тя ще успее да намери неколцина студенти по медицина, които да ѝ дадат съответните хормони. Да знаеш: в България всичко е възможно, ако не вдигаш много шум”, казва Георги от Пловдив.