За да не изчезне България

Приключи още една предизборна кампания, в която отново чухме призиви за по-висока раждаемост като мярка срещу намаляването на населението на България. Очаква се негативният тренд да бъде потвърден и от новото преброяване на населението през есента. 

Само заради раждаемостта ли намалява България?

По данни на НСИ, през 1992 г. в България са живеели 8 487 317 души, през 2001 г - 7 932 984, а през 2011 г.  - 7 364 570. Към 31 декември 2019 г. населението на България е 6 951 482 души. Тоест, за 30 години населението е намаляло с 1,5, млн. души, от началото на този век с около милион, а за последното десетилетие вероятно с още близо половин милион.

От предизборните програми виждаме как повечето партии си представят, че ако бъде повишена раждаемостта ще се оправел и демографският баланс. Повечето от тях смятат, че раждаемостта може да бъде стимулирана с по-високи еднократни помощи за раждане на дете. Идеите варират от данъчни облекчения за родители, увеличаване на майчинството през втората година, до 10 хиляди лв. за всяко второ и трето дете на родители, които работят и са осигурени за последните две години. Последното изискване е явно дискриминационно и няма как да се случи реално, но за предизборните обещания това няма никакво значение, както добре знаем. 

Всъщност, по данни на Евростат България не изглежда зле по един от най-важните показатели за раждаемостта - коефициента на плодовитост. Това е средното число деца, което една жена ражда по време на живота си. За България той е 1,58, което е над средното за ЕС (1,53 през 2019 г.). По този показател България изпреварва страни като Германия, Нидерландия, Словакия и Унгария.

Детската смъртност остава висока

В същото време България има рекордни нива на детска смъртност. В рамките на ЕС, според Евростат, с по-лоши показатели са само Малта и Румъния. Коефициентът на България (2019 г.) по детска смъртност е 5,8. Това ще рече, че на 1000 родени деца средно 5,8 умират. Средният за ЕС показател е 3,4 смъртни случая на 1000 живородени деца. Все пак данните показват трайна тенденция за намаляване на детската смъртност. За сравнение: през 2000 г. детската смъртност е била 13,3 %, а през 2010 г. - 9,4 %.

Защо няма кой да ражда?

Определено добра тенденция е, че коефициентът на плодовитост нараства от 2001 г., когато той е достигнал най-ниската си стойност от началото на този век (1,21) и през 2019 година е достигнал 1,58, както вече стана въпрос. През същата година в България са родени най-малко от 20 години насам живи деца – едва 61 538. Една от причините е, че броят на жените във фертилна възраст (15 - 49 навършени години) намалява с около 27 хиляди през 2019 г., а спрямо 2011 г. е спаднал дори със 186 хиляди.

Оттук следва, че раждаемостта е ниска и защото намаляват жените, които могат да раждат. Като други основни фактори за намаляването на населението и ниската раждаемост можем да посочим застаряването, лошото здравеопазване и емиграцията.  

Освен това идеите за увеличава на раждаемостта чрез финансови стимули също не работят, защото политиците ги прегръщат предизборно, а после потъват в забрава. Те си остават само един предизборен популизъм и говорят за неразбиране на същността на проблема. 

Има ли решение?

Единствената възможност за подобряване на демографските показатели е да спре емиграцията и българите да започнат да се връщат от чужбина. Това обаче също няма да стане с финансови стимули, каквито идеи имаха правителството и политиците.

Но защо биха се върнали? Част от отговора се намира в доклада на Европейския съвет за външна политика (ECFR) за ефекта на пандемията върху обратната миграция към България. Сред факторите, които тук са от значение, спадат работните места, корупцията, развитието на Ковид-кризата, социалната и градска среда. Безработицата в България в момента не е много висока, но във всички останали области политиката се проваля. Интересно е, че нито един от участниците в изследването на ECFR не е посочил новите магистрали, гордостта на премиера Борисов, като стимул да се върне в родината.

* Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.