За Турция – без емоции, омраза и исторически възпоменания

От 90-те не бяхме говорили толкова за Балканите. И изведнъж се оказахме регионален лидер! Даже г-жа Меркел ни потупа по рамото. Само че в това е скрито недоразумение: от нас Съюзът очаква да търсим мостове към Турция (западната преса всъщност само по този повод ни споменава). Защото голямата тема е именно Турция: от нея чакаме да удържа миграцията, да бъде нашето предмостие в ислямския свят, да не премине в лагера на Путин. Но повечето държави от ЕС междувременно смятат, че вече и дума не може да става за прием на Турция, а преговорите бяха замразени след диктаторския обрат в Анкара; на Турция искат да предложат някакъв вид привилегировано партньорство, подобно на това, което бихме имали и с Обединеното кралство. Ердоган обаче еднозначно заяви, че не приема нищо по-малко от членство и тази позиция едва ли ще се промени до изборите през ноември следващата година, защото той не иска да е човекът, изритан от ЕС след десетилетия на унизително чакане.

Най-лошото във всичко това обаче е безпрецедентната словесна агресия от двете страни. Да припомня само сатиричните стихчета на Бьомерман срещу Ердоган, където имаше намеци за секс с козички, или пък обвинението на самия турски президент към западните лидери, че са фашисти. Какво ли не се изговори - резултатът от тази смела победа над „политическа коректност" - или по-точно над здравия дипломатически разум - доведе до това, че европейски и турски лидери вече просто няма как да се срещат. Идиотско, но факт.

И така изгря златният шанс на нашата балканска политика. Г-н Борисов нито е обиждал, нито е обиждан, пък и май не е чак толкова чувствителен по абстрактни теми като свободата на турските университетски преподаватели. Това го прави един от малкото възможни медиатори в сегашната почти безизходна ситуация. Срещата във Варна, за чиято благословия профуча през страната ни Меркел, е замислена като тънък компромис, който цели да отблокира опасното зацикляне на отношенията между Съюза и вечния кандидат. Без участието на държавни глави, а само с ръководители на евро-институции; във Варна, за да не се възприема като елемент от евро-председателството; без предварителна информация, за да не се вдига идеологически шум. Както писа Александър Андреев, ако дай боже се намери някакъв компромис и отношенията потръгнат, Варна ще стане нарицателно, а г-н Борисов ще влезе в историята на ЕС.

„Рейнски“ вариант на Европа

Възможно, но малко вероятно. Проблемът на Турция не са само 50-те хиляди затворници днес, нито опитите за въздействие върху турските диаспори в Германия и Холандия или пък над българските турци; на са дори военните операции, която Анкара води в този момент в съседна Сирия. Основният й проблем според мен е… Брекзитът. Защото с напускането на Великобритания отпада основният поддръжник на либералната версия за Европа като голям пазар без политически претенции. А това означава, че ЕС почти сигурно ще се насочи към „рейнския“ вариант на по-политическа Европа. Приемането на огромна страна като Турция ще разбърка тотално Съюза; вземете най-простото – тя автоматически би станала втората страна в Европейския съвет, измествайки назад по влияние и брой гласове Франция, Италия, Испания. Една по-силно политическа Европа няма да иска конкуренция от друг властови център.

И тук идват прословутите различни скорости на развитие в ЕС, с които ние сега се борим, а ще трябва да предложим на съседката си: Едните - най-вътре в еврозоната, снабдена по Макрон с бюджет и собствен парламент, другите - в по-независим втори кръг, а пък Турция - „близка чужбина“ с всякакви права освен тези за взимане на решения. Подобна геометрия вече включва страни като Норвегия, защо не някой ден и Украйна. Но това иска много пазарлък, а комуникацията сега е блокирана от обиди.

Демоните на миналото

Да добавим и всеобщото съживяване на демоните от миналото, заляло, кой знае защо, света на глобализацията. Падането на Константинопол през 1453 e сред най-травматичните събития за християнския свят; Мехмед Завоевателят претендира за титлата Цезар на римската империя, за чийто наследник се мисли. Това, което е битката при Поатие през 732, където франки и бургундци спират войските на Умаядския халифат, девет века по-късно е обсадата на Виена, където Леополд І с помощта на полския крал Собиески завинаги спира експанзията на османците. Мюсюлманските царства през целия този период не са по-неразвити, нито по-варварски – просто са най-мощните конкуренти на европейските (преди болшевишката революция в Русия), а това оставя културни травми.

Към 18-ти век отношенията с Османската империя улягат, турските неща се превръщат в обект на любопитство – храните, дрехите, харемите, които запленяват въображението на християнските мъже. Екзотизирането на турското обаче не заличава, а напротив, усилва различието между нас и тях. И откъм тъмната, и откъм светлата, игрива страна Турция затвърждава мястото си на нещо „абсолютно друго“ и чуждо за Европа. През 20-ти век ще се възхищаваме от безкръвната светска революция на Кемал и възмущаваме от бруталните военни преврати - Турция ту се люшка към Запада, ту отлита обратно в неразбираемата си неевропейскост.

В тази история има много подобия с Русия, макар че славянската страна е и по-застрашителна, и по-малко чужда в културно отношение (да не говорим, че не проявява интерес за еврочленство). Въпросът, който поставят и двете бивши имперски страни, от известно време звучи с все по-голяма настойчивост: къде са границите на Европейския съюз?

Кой да има право да членува в ЕС?

Проектът принципно е универсалистки - няма причина ЕС да спре нито пред Урал, нито пред пустинята Гоби, стига да се изпълняват изискванията и споделят ценностите. Проблемът на подобна постмодерна империя е, че всеки измисля границите според собствените си политически цели, без да разполага с власт и армия както едно време, та да ги очертае. Едните настояват на християнския характер на Европа, забравяйки, че при такова виждане нямаме особени основания да откажем членство на Беларус. Другите слагат за критерий демокрацията, но не готви ли една Полша например политическа саморазправа със съдиите, а за същото осъждаме Ердоган? Трети изтъкват по-сложни аргументи - например неравния, по-скоро американски, отколкото европейски характер на турското общество, по-слабата социална държава. Тук ние българите май ще си замълчим, та да не се озовем и ние навън.

Доста глупаво ще е, ако границата на Европейския ни съюз се основава на емоции, омрази и исторически възпоменания. Между две трети и три четвърти от хората в собствената ни страна обикновено изразяват негативно отношение към Турция, в зависимост от задавания им въпрос. Как ще прави медиация г-н Борисов при това положение, не знам. Но ако искаме да намери компромис, най-добре да загърбим смелите взаимни попръжни и да се върнем към добрата стара дипломация.