За тях България е само спирка

"Тук сме само временно", казва иракчанинът Абдуламир Хюсеин и се усмихва плахо на съпругата си. 45-годишната жена е вперила поглед в ръцете си и мълчи. Срещам двамата в Солун, където са се регистрирали към програмата на ЕС за релокация - заедно с още 7 000 бежанци, пребиваващи на гръцка територия.

Изтощението е изписано на лицата им: тяхното бягство започва преди цели 10 години. След американската инвазия, родината им Ирак се превръща в арена на кървави сблъсъци. През 2006 година Абдуламир и семейството му се виждат принудени да напуснат Ирак и да потърсят убежище в Сирия. Там Абдуламир приема християнската вяра. "Направих го по убеждение, защото осъзнах, че това е правилната религия за мен", казва 49-годишният мъж и посяга инстинктивно към кръстчето, което краси верижката около врата му. "В Сирия си живеехме много добре. Но и там избухна война." Така семейството отново е принудено да бяга - този път към съседна Турция, където преживява "четири ужасни години". "Многократно бяхме нападани от фанатични мюсюлмани. Наложи ни се да избягаме и оттам", разказва Абдуламир.

"Не минавайте през България!"

През януари 2016 той успява да изпрати един от синовете си и най-голямата си дъщеря с бебето ѝ в Гърция. Планът им е да продължат към Северна Европа - като всички онези 750 000 мигранти, преминали само между септември и декември 2015 по т.нар. Балкански маршрут. В Турция децата на Абдуламир се качват в малка, препълнена лодка - срещу 1000 долара на човек. И имат късмет: оцеляват и стигат до Идомени, откъде успяват да продължат за Германия. Останалите членове на семейството пристигат в Гърция през февруари. Но вече е твърде късно - границите са затворени. "Щастието не ни се усмихна", казва Абдуламир и прегръща нежно съпругата си, която безуспешно се опитва да прикрие сълзите си.

Семейство Хюсеин прекарва в Идомени 110 дни. "Това не беше живот. Беше същински кошмар", спомня си Абдуламир. След опразването на импровизирания лагер те се отправят към Солун, където и до днес чакат реда си за релокация. "Дано ни изпратят в Германия. При децата ни", казва Абдуламир и избухва в плач.

А защо не опита да мине през България? "Не, в никакъв случай", казва Абдуламир и продължава: "Докато бяхме в Идомени, попитахме македонските полицаи дали си струва да минем оттам. Посъветваха ни да не го правим. В България било твърде опасно - най-вече заради "жестоките полицаи" и "ловците на бежанци". Освен това теренът бил доста труден. Казаха ни, че този маршрут е само за млади мъже. Не е подходящ за семейства с деца", обяснява Абдуламир.

"Please deport, deport!"

Около 450 км - толкова е разстоянието от актуалното местожителство на семейство Хюсеин до първия бежански лагер на българска територия. В центъра в Пъстрогор, намиращ се в т.нар. Триъгълник на смъртта, където се срещат границите на България, Турция и Гърция, са настанени предимно млади мъже от Афганистан и Пакистан. А семейства? Директорът на лагера Спасимир Петров се усмихва и казва: "Да, две. Но те са китайски граждани".

Повечето млади мигранти предпочитат да прекарват времето си в т.нар. зала за интернет, където могат да използват безжична интернет връзка. В помещението са подредени няколко стола и една маса, но мъжете предпочитат да седят на пода. Когато виждат Спасимир Петров, веднага стават и казват "Hello!".

Младите мъже разказват с охота историите си. "Баща ми плати 3 500 долара за пътуването от Пакистан до България. За да стигна до Германия, трябва да платим още 2 500 долара", казва 23-годишният пакистанец Али Раза. Защо всъщност е тръгнал да бяга? "Всички искат да дойдат в Европа", отговаря той с усмивка и поглежда към мобилния си телефон. Всеки момент очаква обаждане от своя "агент", който му обяснил, че в момента положението на българо-сръбската граница е "усложнено" и поради засиления контрол пътуването към Германия се отлага с няколко дни. Причината: арестът на четирима български полицаи, замесени в трафик на мигранти, и скандалната сделка на МВР с фирма, собственост на обвинен в каналджийство, заради която бе уволнено ръководството на "Гранична полиция".

Някои от мигрантите, които срещам в Пъстрогор, очевидно нямат сили и възможност да продължат напред. "Please deport, deport!" - един пакистанец и четирима афганистанци умоляват директора на бежанския център да ги върне по родните им места. Те нямат пари да продължат към Сърбия, нито пък могат да платят пътуването до родината.

"Почти никой не иска да остане в България"

Али Раза обаче няма никакво намерение да се отказва. Той е твърдо решен да стигне до Германия. Същото казва и 28-годишният пакистанец Вазим Ахмад. "Вчера сърбите ме върнаха за пореден път в България. Аз обаче пак ще опитам да премина границата", казва той. Вазим е пълен с енергия, въпреки че е прекарал тежка безсънна нощ. "Много други успяха. И аз ще успея", продължава мъжът, а директорът на центъра в Пъстрогор добавя: "Почти никой не иска да остане в България". От близо 10 000 официално регистрирани бежанци, в средата на август в центровете в страната са останали около 2 500. Повечето мечтаят да стигнат до Северна Европа, а от техните планове се възползват много българи от граничния регион. В съседното градче Любимец собственик на автосервиз се оплаква, че от месеци не може да намери работници. "Затънал съм в работа, но няма кого да назнача. Който има автомобил, може с няколко тура да изкара много повече пари от това, което аз мога да дам като месечна заплата", казва той и забърсва с кърпа потта от челото си.

Който успее да влезе в Сърбия, обикновено тръгва в посока северозапад: към  унгарската граница, която е на около 900 километра от Пъстрогор. В граничния район между Сърбия и Унгария са се струпали стотици мигранти. Всички те искат да подадат молба за убежище в Унгария. Граничните власти обаче допускат на унгарска територия само по 30 бежанци на ден. Останалите остават да чакат в Сърбия. Това е едно от новите унгарски правила, влезли в сила в началото на юли т.г. Друга нова разпоредба гласи, че мигрантите, които са прекосили нелегално границата и са били заловени в рамките на 8-километровата линия зад нея, трябва да бъдат върнати обратно. Голяма част от върнатите хора намират подслон в бежанския лагер в Суботица, който е на около 20 километра от границата.

Както в Пъстрогор, и в Суботица са настанени предимно пакистанци и афганистанци. "Почти всички се опитват да преминат унгарската граница нелегално. Някои успяват. Други - не", казва директорът на лагера Велич Лазар. Хорам Шехзад е един от многото, които не са успели да прекосят границата. Но преди да бъде върнат обратно в Сърбия, 30-годишният пакистанец е бил пребит жестоко от унгарските полицаи. "Имам две тежки рани на главата. На десния крак - също", разказва мъжът. Новата му цел е да стигне до Италия. "Чух, че там дават по-лесно убежище. А след това мога да отида където си поискам", добавя пакистанецът.

"Не ги искаме тук"

Докато в лагера в Суботица мигрантите живеят в що-годе нормални условия, само на 10 километра северозападно от тук гледката е шокираща. В транзитната зона на сръбско-унгарския граничен пункт Келебия са се настанили над 200 души. Всички те чакат реда си - записани са в унгарския списък за подаване на молба за убежище. Над 300 други са отседнали в съседния пункт Хоргош. И двете транзитни зони напомнят силно на Идомени. Но мигрантите не се чувстват отблъснати. Всеки се опитва да им помогне с каквото може. Някои от преминаващите границата им подават торбички с храна или дори шепа пари.

В съседна Унгария нещата стоят другояче. "В нашия град няма бежанци. И това е добре", казва 60-годишната собственичка на къмпинг в Гиор - 130-хиляден град близо до австрийската граница. "Не ги искаме тук. Та те носят само проблеми", казва унгарката и добавя: "Вижте какво става в Германия. Не ви ли е страх там?". Жената вероятно не подозира колко много бежанци преминават през града ѝ. Всички те остават тук само за една нощ - кратка почивка преди да поемат по последния етап от дългия си път: към Австрия, а оттам към Германия.

Аят Хюсеин, бебето ѝ и 15-годишният ѝ брат вече са минали по този път. Те са от онези бежанци, които са успели да се доберат до Германия. Баща им Абдуламир Хюсеин обаче все още е "заклещен" в Солун - заедно със съпругата си, останалите им деца и съпруга на Аят. "Германия е страхотна страна и хората са много мили", разказва 21-годишната Аят по телефона. "Много се радваме, че стигнахме до тук, но семейството ни много ни липсва", добавя тя с треперещ глас. За иракското семейство обаче все пак има мъничко надежда: през декември властите в Гърция ще обявят дали Абдуламир и останалите ще могат да заминат за Германия - по програмата на ЕС за релокация.

*****

Разгледайте и снимките на Мария Илчева, направени по т.нар. Балкански маршрут: