Забравените жертви: трагичната съдба на германизираните деца
3 май 2020
През есента на 1943-а родителите на Алодия Виташек били още живи, когато нацистите отвлекли момичето и по-малката му сестричка и ги закарали в лагер за деца в Лодз, за да бъдат "германизирани". На децата било забранено да разговарят помежду си на полски.
Подобна трагична съдба са имали безброй полски деца. Организираната кражба на деца е била елемент от расовата политика на нацистите, поставила си за цел да превърне в германци децата с "добри расови качества" от анексираните части на Западна Полша. Службите за децата съобщавали кои деца отговарят на изискванията за "арийски външен вид", подлагали ги на медицински преглед, след което подбраните деца с "качествена кръв" били изпращани в детски домове, където им сменяли имената и ги заставяли да говорят и учат само на немски.
До пълно "германизиране"
Оттам нататък контролът над децата бил поеман от есесовското сдружение "Лебенсборн". По-малките били давани за осиновяване в нацистки семейства, а по-големите били пращани в германски училища. Там децата постепенно се откъсвали от истинската си идентичност, а спомените им за нея били целенасочено заличавани. Така се стигало до пълното им "германизиране".
Кражбите на деца са били част от националсоциалистическата програма за установяване на "нов ред" в окупирана Европа. През юни 1941-а райхсфюрерът от СС Хайнрих Химлер обявява задачата да се издирят полски деца с "добри расови белези". Но деца са били отвличани насила от семействата им не само в Полша - подобни кражби е имало и в окупираните райони на СССР, в Беларус, Украйна и Словения. Децата на хора, изпращани на принудителен труд в нацистките лагери, са били отнемани от майките им и давани в германски семейства или в домове за сираци. В училището за "етнически германци" в Ахерн и в дома за деца на "Лебенсборн" в Щайнхьоринг били налагани строги наказания на онези, които се опитвали да говорят на майчиния си език, вместо на немски: те били заключвани в мазето или оставяни да гладуват.
"Бяло петно в историята"
75 години след края на Втората световна война в Германия въпросът за кражбите на деца остава недокрай проучен и осмислен. Това е "бяло петно в историята", смята Артур Вроблевски. Полският юрист и журналист и още шест журналистки и исторички се опитват да променят този факт. През 2018-а в Краков бе издадена книгата им за националсоциалистическите кражби на деца, която наскоро 2020-а излезе и на немски. Авторите проследяват съдбата на хора като Алодия Виташек - изпитали на собствен гръб расистката мегаломания на нацистите, разрушила живота им изцяло.
Почти всички хора, интервюирани в книгата "Сякаш бях сам-самичък в света", разказват за това как отчаяно и безуспешно са издирвали впоследствие своите истински семейства и за травматичните си спомени от времето след войната, в което дори не са били признавани за жертви на националсоциализма.
Как Роман става Херман
Моника Сирадска от Дойче Веле и нейната колежка от MDR Елизабет Леман в продължение на години изследват темата за откраднатите полски деца. Те създават и филм, в който документират част от съдбите на жертвите.
Един от участниците във филма е Херман Людекинг, който така и не успява да установи истинския си произход. Като шестгодишен той е закаран в германски дом за деца и по късно е осиновен от есесовското семейство Людекинг. Единственото, до което успял да се добере в резултат на усилените си издирвания из архиви, е че истинското му име е Роман Росатовски. Наричали го Ромек. Людекинг отрасва в Южна Германия, забравил е родния си полски език изцяло.
Сдружението "Откраднати деца - забравени жертви" помогнало на Роман (Херман) да търси корените си. Но това се оказало крайно мъчителен процес, защото сведенията за откраднатите деца, доколкото изобщо са съществували, били засекретени, и дори полските служби за децата не проявявали особен интерес да разкриват истинската идентичност на жертвите.
Херман Людекинг и до днес се бори поне за моралната реабилитация на тези жертви в Германия - но без успех. "Германците не желаят да чуят нищо за тази страница от миналото, защото ако я открехнат, това би им струвало доста пари", казва 84-годишният мъж. А Моника Сирадска допълва: "Херман (Роман) и до днес се чувства в чужд в "своята" страна".