Заради едно турско име

Коментар на Иван Бедров:

В България има пренебрежимо малък капиталов пазар, а инвестициите са на изчезване. Това традиционно се приема за лоша новина. Единственото добро в нея е, че няма какво толкова да се разклати с оглед на нестабилността, която управлението излъчва от няколко дни насам. Новините започват с въпроса дали и кога ще падне правителството - и то само десет дни след избирането му. Зад всичко това се крие недоволството на Патриотичния фронт от назначението на Орхан Исмаилов за зам.-министър на отбраната. При това проблемът е не в неговата пригодност за поста, а в принадлежността му към една от партиите в Реформаторския блок - създадената от бившия втори човек в ДПС Касим Дал Национална партия „Свобода и достойнство“.

Първоначалният прочит на тази новина бе еднозначен - националистите не искат да има турчин в правителството. Разбира се, по-късно многократно бе повтаряно как не това е проблемът, а „етническият характер“ на партиите ДПС и НПСД, които служели на „чужди интереси“ и прокарвали „линията на Анкара“. А пък в партиите от Патриотичния фронт членували много мюсюлмани и затова те не можели да бъдат обвинявани в нетърпимост към различните. После се оказа, че позицията била само на една от партиите в националистическата коалиция - НФСБ, а другите не я споделяли напълно. Много думи, наистина, но фактът е, че правителството е под натиск да освободи Исмаилов. Обясненията по темата вече започват да звучат досадно комично. Никак не е забавно обаче, че България изглежда на ръба на нова вълна политическа нестабилност - и то само заради името на един от хората във властта.

С бързи крачки назад

Преди двайсетина години наличието на турско име в състава на правителството беше приемано за немислимо. Чак през 2001 година в кабинета се появиха двама представители на този етнос - Мехмед Дикме пое земеделието, а Неждет Моллов стана министър без портфейл, отговарящ за борбата срещу бедствията и авариите. По-късно имената станаха много повече, а сега за първи път номинирането на турци в управлението става без участието на ДПС. (Вежди Рашидов е отделен случай.) По този начин и ГЕРБ, и Реформаторският блок изпълняват предизборните си ангажименти. Борисов обеща да назначи „10 зам.-министри мюсюлмани“ - подобно квотно разделяне е доста спорно, но обещанието е факт. А Реформаторите обещаха да прекратят монопола на ДПС върху кариерното израстване на българските турци. Избирателите на Патриотичния фронт пък са гласували вероятно точно с очакването да не виждат турци в управлението. На пръв поглед всичко изглежда последователно. Стряскаща е обаче лекотата, с която се обсъждат подобни претенции - все едно няма нищо по-нормално от това някой да поиска етнически чиста среда.

Този случай съвпадна с острата реакция на другата партия от Фронта - ВМРО, срещу присъствието на турска песен в учебник по музика. Сезирано беше Министерството на образованието, Агенцията за закрила на детето и ред други институции - заради факта, че наред с руска, американска и еврейска песнички, децата трябвало да учат и турска. И в този случай проблемът е не в това дали учебникът е качествен и адекватен за съответната възраст, дали има смисъл децата да бъдат карани да учат наизуст текстовете, а в думата „турска“. По същия начин никой от Патриотичния фронт не постави темата има ли качества Исмаилов за зам.-министър. В центъра на вниманието попадна единствено името му.

"Малкият" компромис

Очевидно е, че стабилността на управленската формула притиска участниците в нея да търпят такива послания към избирателите на националистите. Само че в случая не може да се говори за някакъв малък компромис в името на стабилността на управлението. Компромисът с антидемократични и дискриминационни идеи никога не може да бъде малък. И докато политици извършват този компромис, част от медиите едва ли не поощряват затварянето на очите. Да има ли забрана за хомосексуалните да влизат в парламента, да бъдат ли отделяни ромите в нещо като резервати, да бъдат ли спирани помощите за многодетните от малцинствата... Подобни предложения на български националисти се обсъждат наравно с различните идеи за това да има или да няма някакъв паметник в София. И двете страни получават своите защитници, а публиката свиква, че екстремизмът е допустим - щом го дават по телевизията.

Преди девет години, когато „Атака“ попадна за първи път в парламента, партията бе поставена зад невидима ограда. Другите политици избягваха публичните контакти с колегите си националисти, медиите не даваха трибуна на всяка хрумка на партията на Сидеров. Точно той обаче получи председателското място в комисията за борба срещу корупцията в предишното Народно събрание, а днес партията му вероятно отново ще се окичи с ръководството на някоя парламентарна комисия. Така компромис след компромис стигнахме до положение, в което екстремизмът е знаме на все повече партии, печелещи все повече избиратели. И забравихме, че най-ужасните събития в Европа от последните 100 години са започвали винаги с малки компромиси срещу правата на отделни групи хора.