Защо българинът е толкова негативен?

Онзи ден на вилата имах неловко преживяване със съсед. Той не свършил една работа, която беше обещал, аз пък не съм му дал трева за животните. Той не гледа мачове, аз пък съм забравил да питам нещо за внучка му. И ето, че през дъждовете и неизчистените канали стигаме до управниците, дето за нищо не ги бива и много крадат. И отчуждението мигом изчезва, даже отваряме по бира, та да си попсуваме на воля.

Не вярвам да не сте изживявали този ритуал на бъларската идентичност, който магически преодолява социалните бариери. За какво ще говорите с непознатия във влака - след третото изречение вече сте стигнали до българския абсурдизъм, как сме стигнали дъното, но копаем още надолу.

И Франция се слави като една от най-песимистичните страни в света, но там модусът на окайване е по-философски: ще аргументират защо светът върви на зле, ще се разтревожат за високите ценности и принципи, ще отбележат, че културата се американизира - такива работи. Българското вайкане прилича по-скоро на мазохизъм: нагоре изплуват само най-лошите, а ние сами сме си виновни, понеже ги търпим. Те нямат морал, ама май нямаме и ние. Понякога махалото отива в другата посока и започва едно неистово пъчене и гордеене. Но то не трае много дълго, защото обикновено е на военно-историческа тематика. И пак реплики като тази: гледай им акъла, това може да се случи само в България...

"Всички са маскари"

Живите нации притискат управниците си, критикуват безжалостно. Ние обаче не умеем да противопоставим на омразния политик някого другиго, когото сме готови да следваме; не умеем да противопоставим на лъжливата медия някое издание, на което можем да имаме доверие. Заради чуждестранното управление по време на Османската империя, а после и заради комунизма, властта ни се привижда задължително чужда и далечна. И единственият начин да се говори за нея е през конспиративните теории и градските легенди. Тръгваме да влизаме в еврото - аха, вижте ги западняците, искат да ни прилапат ценния валутен резерв... А в случая всъщност се случва нещо добро. Защо просто не кажем браво? Или пък когато Пеевски изработва закон против медиите на конкурентите си - защо не се мобилизираме за съпротива?

Сигурно някой ще ме упрекне, че предлагам да върнем историческия оптимизъм от социалистическо време, който изискваше венцехваления на властта. Точно обратното. Но ми се струва, че българският негативизъм води право там, където се намираме в момента. Сигурно забелязвате, че в България непрекъснато говорим за протести. А социалните движения са всъщност доста вяли. Ако положението е наистина така нетърпимо, както изглежда за всекиго, който следи българския Фейсбук - ами защо не се бунтуваме яростно, както правят другаде, защо още не сме се събрали да извлечем политиците от парламента? „Ти ли ще ме учиш какво да правя?!", гласи дежурната реакция.

За нас дори не може да се каже, че обществото ни е разделено, какъвто е днес случаят в Обединеното кралство или в САЩ. Нашето общество просто е потънало в мазохистичен ступор. Лично аз отдавна не съм срещал хора (изключвам кандидат-политиците), които искрено да се идентифицират с една или друга позиция; виждам само различна степен на нетърпимост към едно или друго на фона на общото отчуждение от случващото се. Всички са маскари, само дето някои повече от други…

Мениджмънтът на омразите, който стана основна форма на пропаганда през последните години, задълбочава този проблем до тревожни мащаби. Да захранваш предубежденията спрямо противниците си има смисъл само ако идейните общности са трайни, ако ги обединяват някакви позитивни програми. Но в свят като днешния, когато гражданите се мобилизират ситуационно, това просто подкопава основите на политическото.

Когато хората ги мързи да бъдат граждани

Вайкането измести старата класова солидарност. Ако всеки представя собственото си положение като най-ужасно, обществото необратимо се фрагментира. И така става все по-трудно да мислим за Цялото. Да си готов за общо действие означава да си представиш, че твоите страдания може би не са чак толкова уникални. Означава да можеш да съчувстваш на други хора в тежко положение. А това става все по-трудно. Вследствие на един циничен марксизъм-ленинизъм и на един също толкова циничен неолиберализъм, такива неща като емпатия, скромност, разбиране на другия днес са станали атавизъм: който не вика с всичка сила, просто не съществува. Подобно май е и разбирането за външната политика - целта ѝ е да се представяме като най-нещастните и да игнорираме проблемите на другите. Става дума за културна нагласа: ако ние тук сме егоисти, значи онези са още по-големи егоисти и затова няма защо да си губим времето да говорим за ценности и морал.

Негативизмът е не само извинение за това да си седим вкъщи и да избягваме излишни рискове. Той е ритуал за запазване на достойнството на човека, когото го мързи да бъде гражданин. „Защо не се размърдаш, защо не направиш нещо за тази държава?“, питам аз. „Ами мразя ги - това малко ли е?“, вика той и си долива.