Защо България казва едно на Русия, а друго на САЩ

Коментар от Даниел Смилов:

Във външната политика ние, българите, винаги сме се учили от византийците. Формулата, която сме усвоили от тях, е следната: на изток говорим едно, на запад - друго, а всъщност правим нещо трето. Византия успешно е прилагала тази политика над хиляда години и ние често сме страдали от нея. Но изглежда не сме схванали най-важния ѝ елемент: че това е политика в защита на държавния, публичен интерес на империята. Докато при нас често не е ясно в чий интерес правим словесните и дипломатически еквилибристики.

Тръбата с много имена

Да вземем например случая с преименуването на „Турски поток" в “Балкански”. Премиерът Борисов присъства на изток (в Истанбул) на откриването на „Турски поток", който е газов проект от две тръби - едната за Турция, другата за Европа. На изток (за пред Турция и Русия) този проект си е “Турски поток”, но на запад - за пред Сърбия и най-вече за пред ЕС и САЩ - ще го наричаме “Балкански”. “Хитрата” ни цел е да избегнем евентуални санкции, които администрацията на Тръмп може в даден момент да наложи на участниците в добросъседското мероприятие. Но ако това е целта, не беше ли по-сигурно да наречем нашата част от тръбата “Европейски” или дори направо “Американски поток”?

Факт е обаче, че и “Марсиански поток” да го наречем, по тръбата ще тече руски газ, идващ през Турция. Капацитетът на тази тръба е почти напълно резервиран от “Газпром”. Същото важи и за капацитета на старите ни тръби по “Трансбалканския газопровод". Както подсказва съвпадението в имената (“балкански” и “трансбалкански”), сега имаме две почти паралелни тръби за едно и също нещо: около 15 милиарда куб. м. руски газ, основно транзитиращ за Европа. Руският интерес от упражнението е ясен: именно Русия решава откъде да насочи количествата. Когато иска да упражни натиск върху Украйна, пуска газа през Турция. А когато Ердоган свали някой руски самолет, газът може да мине през Украйна. За да реализира тази благородна цел на руската външна политика, България дарява сумата за изграждането на вторите тръби и се отказва от около милиард евро (или левове - няма значение при такива приятелски жестове) неустойки по съществуващ договор за доставка на руски газ от Украйна. Как всичко това е в български интерес - само премиерът Борисов знае.

Държавна тайна

Газовият експерт проф. Атанас Тасев твърди, че отказът ни да търсим неустойки от Москва се “компенсира” от решението на Путин да не си иска 900 милиона евро неустойки за споразумения, които явно сме подписвали по нереализирания “Южен поток”. Какво сме подписвали на изток - не знаем. Защото е държавна тайна. Но без да искаме и уж без нищо да подписваме, съвсем непорочно се оказахме притежатели на два руски реактора на цена (пак) около милиард евро. Така че нищо чудно руската страна да е приложила модела с непорочното зачатие и към “Южен поток”. Тоест, сега си плащаме борч за ангажимент, който някой е поел от името на държавата, докато пред домашната публика (и на запад) е говорел съвсем друго. Кой, как и кога го е направил - няма да разберем. Държавна тайна.

В разглеждания случай - дали потокът ще е "турски” или "балкански” - ползата за България от него не изглежда голяма и дори направо си прилича на един милиард загуба (евро или левове). Но може би разноговоренето и разноподписването по други въпроси дава добри резултати? Нека да разгледаме няколко случая.

АЕЦ "Белене"

За пред руската страна съобщението, което изпращаме, гласи, че проектът е жив и че централата ще се строи основно с руска технология. Само търсим парите. За пред САЩ и домашната публика (тоест, на запад) съобщението гласи, че ще строим централата, само ако се намери друг инвеститор, а не българската държава, който да носи риска от проекта. А всъщност правим нещо трето: отлагаме отписването на около 3 милиарда лева (или евро?) “активи” на енергийните ни предприятия, състоящи се в два реактора, които сме придобили уж без да искаме, плюс подготвителни съоръжения в Белене, описани от премиера като “гьол”. Голяма част от тези “активи” са също така комисионни, дадени за експертизи, лицензи и разрешения на площадката. Ако тези “активи” бъдат отписани, ще се наложи да вземем държавен дълг, за да капитализираме енергийните дружества. Политиката на това правителство изглежда е да отлага максимално решението за поемането на дълг - било то за строеж на централата (голям), или за отписване на активите (по-малък).

Втечнен газ

Вече се появява реална възможност да диверсифицираме доставките на газ през терминала за втечнен газ в Гърция. България пое и дялово участие в съоръжението, което е добра новина и похвална политика на правителството. Пред САЩ и посланик Херо Мустафа тази политика се обявява за стратегическа. За пред руската страна обаче се подчертава, че количествата втечнен газ са по-скоро символични, а реалните обеми по тръбопроводите ни са запазени за руски газ и руски транзит за Европа. Тази двусмисленост е много видима и в така наречения “газов хъб”, който продаваме пред ЕС. “Хъбът” като конструкция може и да съществува на теория, но практиката е далеч от нея: огромните количества газ са на “Газпром” и тези количества не се търгуват при нас, а просто преминават транзит през страната.

Корупция и държавни тайни

Пред САЩ и ЕС твърдим, че се борим срещу корупцията, но това не ни пречи да влизаме в споразумения на изток за милиарди долари, уж без да имаме политическо съгласие за осъществяването на проектите. В крайна сметка никой не е отговорил на въпроса как се сдобихме с два руски реактора, без да има политическо решение за реализация на централата. И на какво основание Москва би имала претенции за неустойки по “Южен поток”, ако не сме поемали ангажименти.

Скрипал, Гебрев, шпионите

На изток подкрепяме Русия по казуси като "Скрипал”, в САЩ Борисов демонстрира лоялност към НАТО, а прокурорите ни отчитат какво вършат по “шпионските” казуси. На едните казваме, че гоним руски дипломати и водим дела срещу шпиони, на другите обясняваме, че става дума за маргинални фигури, а що се отнася до истински тежки случаи като опита за отравяне на български граждани по модела “Скрипал”, не правим нищо без натиск от страна на западни посолства. А и след натиск не сме направили кой знае какво.

Да обобщим

Като теглим чертата, не сме спечелили много от тази външна политика на византийско разноговорене и разноправене. Даже истинските византийци сигурно биха се обидили от сравнението. Като оставим настрана българската сметка за милиардите, това, което със сигурност сме загубили, е възможността да ни уважават и да не ни третират като селски хитреци. Защото не само че хитруваме, но и го правим на дребно и нерядко в наш национален ущърб. Изглежда и Русия, и САЩ вече са развили сходни рефлекси към българското хитруване: не ни слушат какво приказваме, а направо искат да подписваме и да се обвържем с плащане. САЩ го правят открито, както при закупуването на Ф-16. С Русия научаваме за обвързването по-късно, понякога след арбитраж.

Това хитруване е силно унизително за България, макар че сегашната ситуация е много по-добра от тази в комунистическото минало. В него един от най-унизителните моменти е предложението на Тодор Живков и Политбюро да станем 16-та съветска република, за да си осигурим спасителен заем от Москва. Някои и до ден-днешен тълкуват това като висш дипломатически пилотаж: хем не сме станали съветска република, хем са ни дали парите. Думите обаче имат значение. И тези, които не държат на тях, не могат да изискват уважение от останалите.