Защо Германия не пожали гърците, а прегърна сирийците?

Пред вестник „Фигаро” френският писател и есеист Паскал Брюкнер коментира по следния начин отношението на Германия и на канцлерката Ангела Меркел към бежанците: "Германия демонстрира една доста имперска благотворителност. Тя иска и занапред да определя правилата на играта в Европа - както в твърдостта, така и в състраданието. Немилостива към гърците през юли [...] и с широка усмивка към сирийците през септември. Ангела Меркел иска да спечели на всички шахматни дъски, да спечели както партията на сърцето, така и тази на икономическата консервативност." Тази своя мисъл Брюкнер доразвива в едно интервю пред германския седмичник „Ди Цайт”, откъс от което предлагаме тук:

ДЦ: Но не носим ли ние универсална отговорност за бежанците? Женевската конвенция задължава и нас да помагаме, а не само виновните за войните.

Брюкнер: Виновните обаче не бива да се освобождават от отговорност. Ето защо тъкмо страните, които са предизвикали войната, трябва да приемат бежанците. На първо място Саудитска Арабия.

ДЦ: А Франция?

Брюкнер: Не, според мен ние не носим морална отговорност. Интелигенцията в цяла Европа споделя това мое мнение.

ДЦ: Не и в Германия.

Брюкнер: Добре, но нима не виждате, че с тази своя позиция германците изпаднаха в пълна изолация? Германия се опитва с образцово поведение да коригира лошите спомени от Втората световна война.

ДЦ: Че мигар това още ни е нужно?

Брюкнер: Германците много повече от всички останали се чувстват отговорни за злото по света. И германският морал търси чистата, невинна жертва. Преди по-малко от година канцлерката Ангела Меркел нямаше никаква милост към гърците, а няколко месеца по-късно отвори сърцето си за сирийците. Това доказва, че германският хуманизъм следва много своеобразна логика: гърците са тунеядци и не заслужават германската добрина. Докато измъчените от войната сирийци запълват по-добре образа на невинната жертва, с чиято помощ можем да компенсираме вините за собствените си престъпления.

ДЦ: Но нима сирийската драма все пак не е несравнимо по-страшна от гръцката? И дали пък тъкмо германците не спасиха честта на Европа?

Брюкнер: Госпожа Меркел понякога ми прилича на стисната баба, която седи на стола си със събрани колене, здраво прегърнала ръчната си чанта. Тя е пестелива и предпазлива - тъкмо заради това я обичат германците. Но както се случва на всеки прекалено предпазлив човек, и нея понякога я налазва дяволчето на импулсивността. Един от примерите беше Фукушима: тя спря германските АЕЦ, а в резултат от това сега цяла Европа е опушена от германския въглищен дим. Катастрофата във Фукушима можеше да бъде преосмислена много по-добре, много по-рационално. Същата импулсивна и непремерена реакция Ангела Меркел прояви и по отношение на бежанците: един милион добре дошли, веднага! Без изобщо да се договори с останалите европейци.

ДЦ: Но нима Вие самият не се развълнувахте от начина, по който в Германия посрещнаха многобройните бежанци?

Брюкнер: Естествено, че се възхитих. В случая германците действаха не само морално, но и с голямо самочувствие. Само една велика сила с добро самочувствие може да каже: ще приемем един милион души и ще направим от тях добри германски граждани! Вие сте сирийци, иракчани, пакистанци и афганистанци, но ние ще извъртим всички ви през голямата перална машина на германската икономика и така ще ви интегрираме. Пред такова нещо казвам: шапки долу!

ДЦ: Добре, тогава какво Ви тревожи?

Брюкнер: Наблюдавам при Меркел едно нарцисистично любуване на собственото състрадание. Както всеки нарцисизъм, този също беше безграничен и солов. Освен това зад привидната безкористност прозират и съвсем конкретни интереси. Тези хора ѝ идват безплатно, пеша или с влака: техници и инженери, от каквито спешно се нуждаят германските работодатели.

ДЦ: Вашият колега, германският писател Мартин Валзер, смята, че германската култура на гостоприемството е била подарък за цяла Европа.

Брюкнер: Мнозинството европейци с радост ще се откажат от този подарък. Поведението на Германия е едновременно и възхитително, и безотговорно. То насърчава един наивен либерализъм, който не знае граници, който вече не вижда разделителните линии между културите и гледа на хората като на грахови зърна от консерва - от която и кутия да ги вземем, ще свършат работа на пазара на труда. А всичко, което се случва от септември насам, говори за истински културен шок: в Швеция, в Норвегия, дори в Германия. Случилото се в Кьолн го потвърждава, независимо от факта, че извършителите бяха не бежанци в същинския смисъл, а северноафриканци.

ДЦ: Тоест, искате да ни убедите, че с приемането на бежанците сме допуснали голяма грешка, така ли?

Брюкнер: За това вече е късно, пост фактум няма смисъл. Трябваше своевременно да се вградят филтри. Защото не можеш току-така, от днес за утре, да посадиш в едно свободно общество милион души, които познават единствено диктатура, войни, бомби и изтезания и произхождат от култура, където жената е второразрядно същество.

Паскал Брюкнер не за пръв път се включва в сходен дебат. Още преди десет години той влезе в спор с британския политолог Тимъти Гартън Аш. Тезата му: който настоява мюсюлманите в Европа да имат извънреден статут и защитава мултикултурализма, той всъщност отслабва западния либерализъм. Според Брюкнер, налице е следният парадокс: мултикултурализмът гарантира равноправно третиране на всички общности, но не и на индивидите, от които те се състоят, защото де факто им отказва правото да се отрекат от своите традиции. С други думи: признава се групата, потиска се индивидът. Брюкнер смята, че не бива да се защитават и опазват традициите на една определена група в ущърб на онези нейни членове, които искат да загърбят семейството и обичаите си, защото, примерно, имат по-различна представа за любовта.

В една своя книга, чието подзаглавие многозначително гласи „Мазохизмът на Запада”, той взима под лупа (само-) критиката на европейците заради огромните им престъпления в миналото - колониализъм, геноцид и т.н. Тези престъпления не бива да се забравят, пише Брюкнер, но заради тях и в името на мултикултурализма не бива да се отказваме от мъчително изборените завоевания на Просвещението: човешките права и светската държава.

"Фактът, че допуснахме такъв възход на радикалния ислям, ни прави съучастници", констатира Брюкнер с горчивина в едно от последните си интервюта пред "Фигаро".