Защо героизираме Доган и Пеевски?

Вече дни наред мислещите българи не спират да се питат защо фокусът на обществените дискусии непрекъснато и натрапчиво някак отново е завихрен около „знаковите фигури” Доган и Пеевски, те ли са най-важните „опорни точки” в дневния ред на страната, с каква цел медийното внимание бива йезуитски придърпано към тях и въвлечено във фалшивия тон на държавносигурническа реабилитация, лигаво сантименталничене и отблъскваща угодливост? Чия пиар-постановка е истерията около забраната, засега непотвърдена от нито един официален източник в МВР или МВнР, почетният председател и корпулентният притежател да влизат в Турция?

Смисълът на конкретността

Не е ли най-добре човек сам да потърси отговорите, отстранявайки се от деформираната информационна среда, в която един съмнителен венцехвалител обяснява какъв велик учен и хидромелиоратор е Доган и колко хубаво танцува, втори пробутва агресивните си и нагли автогероизации като „стожер на националните интереси”, трети разгръща митологията за „светците на ДС”?

Най-добре е, разбира се. Затова и решавам да се разходя до градинката пред „Кристал”, да постоя пред паметника с разсечения лоб на Стамболов, да си припомня близката и по-далечна история на това място, да се огледам в днешните му знаци и да опитам да открия поне един отговор.

Избирам неслучайно мястото, провокирана от факта, че Доган бе удостоен със знак за лидерство „Стефан Стамболов” на Института за изследване и развитие на лидерството в информационна среда към Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ), ръководен от последния началник на шести отдел към Шесто управление на Държавна сигурност.

Отговорите бодат очите ни

Градинката пред „Кристал”, който отдавна съществува само като име на нещо си, луксозен ресторант за соцбомонда като че ли, е твърде метафорична в цялата си дъждовна и мрачна февруарска унилост. В огромния затревен трап, изровен някога от изтърбушилите София бомбардировки, са натъркаляни няколко пейки, от които отсъстват обичайните наркомани и тревари, доста е влажно за подобно удоволствие. В началото на алеята стърчи широко отворена химическа тоалетна, изглежда все едно е в мълчалив, но многозначителен контакт с надвисналия над градинката и застинал зад замърляните си вече бронирани стъкла мраморен бункер на банкера Цветан Василев. Под колоните му е почти празно, приютили са се само малко нахвърляни боклуци и две улични кучета, които дремят върху съдрани одеала. Чешмата е зазимена по бая нескопосен и загрозяващ начин, подобно паметта ни.

Оттук тръгна първото голямо екошествие срещу всесилната власт на тези, които днес без капчица свян продължават да дърпат конците, да пазаруват на едро държавата, да раздават почетни знаци, да злоупотребяват живота ни и изопачават историята ни, присвоявайки си нейните големи и символни фигури. Откроим на този почти безнадежден фон е само паметникът на Стефан Стамболов и групата ученици, застанали пред него, заслушани в разказа на своята учителка. Не са много, но са достатъчно, за да окуражат смисъла на днешния унил ден, изобщо на днешните дни с нагло разместен обществен фокус и присъствието им тук е началото на поне един важен отговор сред отговорите, които си заслужава да намерим.